Може ли човек да не „бъде себе си“?

   (публикувано в http://www.webcafe.bg на 25.03.2017)

„Бъди себе си“ е един от доминиращите императиви на поп-психологията. Той е проникнал толкова дълбоко в речника на ежедневието, че по правило затруднява всякаква критичност. Нещата се усложняват допълнително от крайно положителния начин, по който е натоварена представата за всичко автентично в културата ни. И все пак какво точно е „себе си“ от израза „Бъди себе си“? Как може човек да бъде нещо друго, различно от себе си? Да се опитваш да „бъдеш друг“ не е ли в крайна сметка също част от „теб“? Защо някои хора избират алтернативи на това да „бъдат себе си“ и какво се случва, когато човек най-накрая успее да „бъде себе си“?

Тези въпроси са сериозни, най-малкото защото това предписание е станало златен стандарт за всякакви страдания и несполуки. „Бъди себе си“ се използва като психологическо швейцарско ножче, а неговата безполезност изглежда няма никакво влияние върху популярността му. Даже напротив, колкото по-непродуктивен е подобен съвет, толкова по-стабилно се загнездва в културата ни. Този парадокс заслужава внимание.

Както с толкова много други неща и тук призивът, изглежда, е да не се мисли – „Не го мисли, просто бъди себе си“. Независимо дали човек страда от тревожност и задръжки в отношенията си с другите, или защото се чувства прихванат в омагьосан кръг от повтарящи се проблеми в интимния си живот, често се налага идеята, че това се случва, защото той не е автентичен и няма куража да „бъде себе си“, че вместо да повярва в „себе си“ разиграва театър и се опитва да бъде някой друг.

Този прочит се затвърждава постоянно от всякакви инстанции, които все по-агресивно прокламират автентичността като лек за всеки неуспех. Винаги ще се намери приятел, колега, роднина или някой от телевизионния екран, който без да задълбава в детайлите на проблема веднага да отсъди: „Просто се отървете от онова, което ви кара да бягате от себе си.“ Както обикновено и тук поп-психологическата догма няма да се стърпи и ще вкара смелостта и страха в това уравнение: „Вие страдате, защото ви е страх и/или нямате смелост да бъдете себе си.“ Или още по-баналното: „Ниската ви самооценка (която, естествено, е винаги неоправдана) ви кара да бягате от себе си. Затова просто повярвайте в „себе си“, приемете „себе си“ и всички врати в живота ще започнат да се отварят пред вас“.

В тези прости схемички се разкриват съдържанието и функцията на това понятие. То ни е нужно, за да обозначим едно измислено въображаемо ядро на личността, което да е по правило добро, с неограничен потенциал, положително във всеки смисъл, свободно от тревога и задръжка. Чрез него онези душевни терзания ще бъдат изчистени от всякаква уникалност. От една страна ще се приведат до нещо семпло и стандартно, а от друга – до нещо чуждо, наложено от някой друг, прихванато или наслоено от другаде (може би вследствие на някакво нещастие – това псевдопсихологическо клише в стил Холивуд е толкова сладникаво, че направо горчи!).

Ето защо няма никакво значение колко безполезен е подобен съвет – той изобщо не цели да разреши проблема, а само да съхранява и предпазва един фиктивен идеален образ и да не допуска статуквото да се поставя под въпрос. Каквото и да се случи, чрез него човек ще си запази правото на фантазията, че ако е еди-кога си бил „себе си“, всичко е щяло да бъде наред.

Но нарцистичната полза от тези разбирания е достатъчно очевидна, не искам да занимавам читателя с празни приказки. Лесно е да се разобличи колко удобно е подобно схващане за автентичното „себе си“. По-важното тук е как постепенно деградира мисленето за човешкото страдание. Онова, което съпътства този елементарен призив просто да „бъдем себе си“, е прикритото разбиране за душевните страдания като за чуждо тяло навлязло в иначе безпроблемната човешка същност. Схващането, че тревогата и болезненото повторение могат да се изпарят само чрез един избор, принизява значението на тази част от душевния живот до някаква лесно преодолима баналност или просто до суета. В това разбиране страданието на един ще бъде страданието на всеки друг, всички разлики ще се слеят, а „решението“ ще бъде универсално.

Но какво ще стане ако преобърнем този популярен прочит? Какво ще излезе ако видим уникалното в тези страдания като неразривна част от нечия душевност? Онези толкова интимни и трудно назовими преживявания, които са белязали житейския път и тласкат някого към това неусетно да се преобразява в „някой друг“, не са ли те в истинския смисъл на думата част от онова, което го прави него? Не е ли този „някой друг“ по-интересен и не поставя ли много повече въпроси, от онзи идеален, сладникав и лишен от проблеми образ за „себе си“? Може би точно зад повторението на една безизходица се крият дълбоки мотиви, стигащи до най-личните и най-трудни за осмисляне прояви на субективността?

Но дори и без тези въпроси понятието „себе си“ от израза „бъди себе си“ бързо се разпада под тежестта на собствения си абсурд. Въпреки това, неговият произход е от изключително значение. То най-вероятно води началото си като реакция срещу една изначална другост, едно влияние от най-неясните извори на душевността, което сякаш не ни принадлежи. Една енигма, за която не може да се поеме отговорност, и която ще трябва да бъде постоянно неглижирана или отричана чрез всички налични средства. Именно така другата цел на „бъди себе си“ се разкрива в собствената си противоположност – това е призив да не се признава тази неясна част от душевността като нещо свое, да си затворим очите за онова, което не разбираме, да го отхвърлим или просто да го омаловажим.

В крайна сметка „бъди себе си“ съвсем не е призив за отстояване на някаква индивидуалност, някаква присъща само на вас човешка неповторимост, която може да ви избави от някакви несполуки. Напротив, това е призив за конформизъм, защото „себе си“ всъщност е предварително и трайно фиксирано понятие, готово за консумация. То е един уеднаквен, стандартизиран нарцистичен идеал, в който само привидно има място за вашата история и за онова, което ви прави вас. Всъщност място няма. Както с толкова много други продукти на пазара за духовни залъгалки, целта и тук е същата – да се обезценят размишленията и духовното търсене и да се сведат дълбоките смисли на човешкото страдание до няколко прости калъпа за масова злоупотреба.

автор Валентин Йорданов

„Неудобството в цивилизацията“

„Струва ми се, че въпросът за съдбата на човешкия род се състои в това, дали и в каква степен културното развитие е успяло да овладее агресивните и саморазрушителни инстинтки на хората, които пречат на съвместното им съществуване. В тази връзка съвременната епоха може би заслужава особено внимание. Хората са стигнали толкова далеч в овладяването на природните сили, че с тяхна помощ много лесно могат да се унищожат до последния човек. Това им е известно и оттук идва настоящето безпокойство, нещастие и страх. Може да се допусне, че едната от двете „небесни сили“ – вечният Ерос – ще направи усилие за да се утвърди в борбата срещу своя също така безсмъртен противник. Но кой може да предвиди края и победителя?“

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

„Никой друг начин на живот не свързва индивида толкова здраво с реалността, както постоянството в работата, която със сигурност най-малкото го въвежда в определена част от реалността – обществото. Възможността голяма част от либидните компоненти (нарцистични, агресивни и дори еротични) да се измести към професионалната дейност и свързаните с нея човешки взаимоотношения, й придава такава стойност, която не отстъпва на абсолютната й необходимост при утвърждаването и оправдаването на съществуването в обществото.

Въпреки това работата като средство за постигане на щастието се цени малко от хората. Те не изпитват влечение към нея така, както към други начини на задоволяване. По-голяма част от хората работят по неволя и от този естествен страх от работата произтичат най-тежките социални проблеми.“summer

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

Един спомен от детството на Леонардо

„За жаждата за знание у малките деца свидетелства неуморното им желание да задават въпроси, нещо, което е загадка за възрастния, доколкото той не разбира, че всички тези въпроси са само заобикалки и че те никога не свършват, защото детето иска да замести с тях един-единствен въпрос, който все пак не задава.leonardo Стане ли детето по-голямо и по-съобразително, тези прояви на любознателност често се прекъсват внезапно. Пълна яснота обаче ни дава психоаналитичното проучване, което ни осведомява, че много, може би повечето деца, във всеки случай най-надарените, приблизително от третата си година преминават през един период, който може да бъде наречен инфантилно сексуално разузнаване. Любознателността се пробужда у децата на тази възраст, доколкото знаем, не спонтанно, а като следствие от впечатлението за някакво важно преживяване, от вече станало или според външни сведения очаквано със страх раждане на братче или сестриче, в което детето съзира заплаха за собствените си егоистични интереси. Излседването се насочва към въпроса, откъде се вземат децата, и то така, като че ли детето търси начини и средства да предотврати едно толкова нежелано събитие. Така научаваме с изумление, че детето отказва да приеме на вяра даваните му обяснения, например енергично отхвърля тъй съдържателната в митологично отношение басня за щъркела, че от този акт на неверие то датира своята духовна независимост, често се чувства в първо противоречие с възрастните и всъщност вече никога няма да им прости, че по този повод са скрили истината от него. То изследва по свои собствени пътища, узнава за пребиваването на детето в майчината утроба и си създава, водено от поривите на собствената сексуалност свои разбирания относно произхода на детето от храненето, относно неговото раждане през червото, относно трудно разбираемата роля на бащата и още по това време то вече подозира за съществуването на половия акт, който възприема като нещо враждебно и насилствено. Но както собствената му сексуална конституция още не е дорасла до задачата на възсъздаването, така и неговото разузнаване за това, откъде идват децата, трябва да удари на камък и да бъде изоставено като неосъществимо. Както изглежда, впечатлението от тази несполука при първото изпитание на интелектуалната независимост е трайно и дълбоко депримиращо.“

Откъс от „Един спомен от детството на Леонардо да Винчи“ Зигмунд Фройд 1910г

Скръб и меланхолия

„Меланхоликът проявява още нещо, което го няма при скръбта – необикновен спад на самочувствието, изключително обедняване на Аз-а. При скръбта светът става беден и празен, при меланхолията – самата личност. Болният определя себе си като недостоен, неспособен и неморален, укорява се, обругава се и очаква да бъде низвергнат и наказан от другите. Той се самоунижава пред всекиго, изпитва съжаление към всеки от своите близки заради това, че е обвързан с такъв недостоен човек като него. Той не смята, че нещо в него се е променило, неговата самокритика се отнася и за миналото; той твърди, че никога не е бил по-добър. Картината на това налудно чувство за малоценност, предимно в морален аспект, се допълва от безсъние, безапетитие и едно психологически крайно забележително преодоляване на нагона, който кара всичко живо да се държи за живота.“

З.Фройд
„Скръб и меланхолия“ 1917г.

Моисей на Микеланджело

(Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г)

Ако не се лъжа, сега ще 49961-87537-65909-12ни е разрешено да пожънем плодовете на досегашните си усилия. Чухме, как на много критици, дълбоко впечатлени от статуята, се е натрапило тълкуването, че тя представлява Моисей, потресен, когато вижда, че родът му е изменил на вярата си и танцува около един идол. Но това тълкуване трябваше да отхвърлим, защото то би намерило продължение в очакването, че в следния миг той ще скочи, ще строши скрижалите и ще отмъсти. А това становище противоречи на предназначението на статуята като част от надгробния паметник на Юлий II наред с три или пет други седящи фигури. Сега вече можем отново да възприемем това изоставено тълкуване, защото нашият Моисей няма да скочи и няма да захвърли скрижалите. Това, което откриваме у негo, не е предстадия към един насилствен акт, а остатък от приключено движение. moses_michelangelo_headВ пристъп на гняв той се готви да скочи, да отмъсти, да забрави скрижалите, но превъзмогва изкушението и остава да седи така, обуздал яростта си, обладан от примесена с презрение болка. Той няма да захвърли и скрижалите, за да се строшат върху камъка, защото заради тях е преодолял гнева си и за да ги спаси е обуздал яростта си. Овладян от страстно възжмущение, той е пренебрегнал скрижалите, отдръпнал е ръката, която ги крепи. Тогава те започнали да се плъзгат, имало опасност да се строшат. Това го накарва да се замисли, да си припомни мисията си и заради тях се отказва да даде воля на афекта си. 58b9dacecd79f301e3b72493d78f801cРъката му се  отдръпва назад и спасява плъзгащите се скрижали, преди да могат да паднат.Той застанал в това положение и така го е изобразил Микеланджело като пазител на гробницата.

               Във вертикален план фигурата е оформена на три пласта. В израза на лицето са отразени станалите господствуващи афекти, в средатана фигурата са видими белезите на потиснатото движение, кракът все още в положение на възнамерявано действие, сякаш овладяването на гнева е протекло отгоре надолу. Лявата ръка, за което не е ставало още дума, изглежда претендира също за участие в тълкуването ни. Тя почива меко върху скута и придържа гальовно последните краища на падащата на вълни брада. Създава се впечатление, сякаш иска да отстрани насилието, с което миг преди това другата ръка е малтретирала брадата.8

Но сега ще ни се възрази: Значи това все пак не е библейският Моисей, който действително е изпаднал в ярост и е захвърлил скрижалите, та те се строшили. Това е  един съвсем друг Моисей, рожба на чувството на скулптора, осмелил се да поправи Светото писание и да фалшифицира характера на божествения мъж. Имаме ли право да припишем тази свобода на Микеланджело –  свобода, почти равна на светотатство?

Мястото в Светото писание, в което се говори за поведението на Моисей при сцената със Златния телец, гласи както следва: (Моля да ме извините, че анахронично си служа с превода на Лутер). (Втора книга, Изх. Гл. 32)

7/ „И рече Господ на Моисей: побързай да слезеш (оттука), защото твоят народ, който ти изведе от Египетската земя, се разврати;

8/ скоро се отклониха от пътя, който им Аз заповядах: направиха си излян телец и му се поклониха и принесоха му жертви и казаха: ето, Израилю, твоят бог, който те изведе от Египетската земя!

9/ И каза Господ на Моисея: Аз виждам твоя народ, и ето, той е народ твърдоглав;

10/ И тъй, остави Ме, да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе.

11/ Но Моисей взе да моли Господа, своя Бог, и каза: да не се разпалва, Господи, гневът Ти против Твоя народ, който Ти изведе от Египетската земя с велика сила и с твърда ръка,

….

14/ И отмени Господ злочестината, за която каза, че ще стори на Своя народ.

15/ Тогава Моисей се обърна и слезе от планината; в ръцете му бяха двете (каменни) плочи на откровението, написани от двете страни: и на едната и на другата страна бе писано;

16/ плочите бяха дело божие, и от писмото, издълбано на плочите, беше Божие писмо.

17/ И чу Исус гласа на народа, който вдигаше шум, и каза на Моисея: бойовен вик в стана.

18/ Но (Моисей) отговори: това не е вик на победители, нито писък на победени; аз чувам гласа на люде, които пеят.

19/ И когато наближи до стана и видя телеца и хората, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината;

20/ и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стори на прах, па го сипа във водата, и даде от нея да пият Израилевите синове

30/ На другия ден Моисей каза на народа: вие сторихте голям грях; затова аз ще възлеза при Господа, дано загладя греха ви.

31/ Моисей се върна при Господа и каза: о, (Господи!) тоя народ направи голям грях, направи си бог от злато;

32/ прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал.

33/ Господ каза на Моисей: ще излича из книгата си оногова, който е съгрешил пред Мене.

34/ И тъй, иди/слез!, води тоя народ, накъдето съм ти казал; ето Моят Ангел ще върви пред тебе, и в деня на посещението Ми ще ги посетя за греха им.

35/ И порази Господ народа за направения телец, който Аарон бе направил.“

Повлияни от модерната критика на Библията не ни е възможно да прочетем това място, без да открием в него признаци на несръчен монтаж на сведения от различни източници. В 8 стих Господ сам съобщава на Моисей, че народът е отстъпил от вярата си и си е издигнал един идол. Моисей се моли за грешниците. Но в 18 стих той се възправя срещу Йошуа, сякаш не знае нищо и избухва внезапно в гняв (19 стих), щом съзира сцената с боготворенето на идола. В 14 стих по молба на Моисей Бог е опростил вече грешния си народ, но в 31 стих и в следващите стихове Моисей се отправя повторно в планината, за да измоли неговата прошка, докладва на Всевишния за вероотстъпничеството на народа и получава уверение за отлагане на наказанието. 35 стих се отнася до някакво Божие наказание на народа, за което не се говори нищо повече, докато в 20-30 стих се описва наказанието, наложено от самия Моисей. Известно е, че историческите части в Библията, отнасящи се до извеждането на народа, са пълни с още по-очебийни несъответствия и противоречия.

Естествено, хората от Ренесанса не са имали такова критично отношение към библейския текст, те разглеждали разказа в неговата последователна зависимост и тогава откривали, че той не предлага особено добра взаимовръзка за изобразителното изкуство. Моисей в откъса на Библията бил вече осведомен за боготворението на идола от народа, бил склонен към милост и прошка, но все пак се поддал на внезапен изблик на ярост, когато съзрял Златния телец и танцуващата край него тълпа. Не би трябвало следователно да ни учудва, когато скулпторът в желанието си да изобрази реакцията на героя пред тази мъчителна изненада, по вътрешни мотиви се е откъснал от текста в Библията. А и подобно отклонение от дословното съдържание в Светото писание не е било необичайно или невъзможно за художниците дори и при по-дребни мотиви. Едно прочуто живописно табло на Пармиджанино в родния му град ни показва Моисей, как седи на върха на една планина и захвърля скрижалите, въпреки че в библейския текст се казва изрично: той ги строши в полите на планината. Самото изобразяване на Моисей в седнало положение не се придържа към текста в Библията и изглежда дава по-скоро право на онези критици, които приемат, че статуята на Микеланджело нямала задача да онагледи определен момент от живота на героя.

По-важна от неспазването на точния библейски текст е промяната, предприета от Микеланджело съгласно нашето тълкуване с характера на Моисей. Според традиционните сведения Моисей бил избухлив и податлив на поривите на страстите. В такъв пристъп на свещен гняв той убил египтянина, малтретирал един израилтянин, поради което бил принуден да избяга от страната в пустинята. В подобен изблик на ярост той строшил двата скрижала, изписани от самия Бог. Щом като в традиционните сведения се говори за такива черти в характера му, те вероятно са лишени от тенденции и са съхранили впечатлението за една велика личност, живяла някога. Микеланджело обаче поставил върху надгробния паметник на папата един друг Моисей, превъзхождащ историческия или традиционния Моисей. Той преработил мотива за строшените скрижали и те не се счупили вследствие гнева на Моисей, който обуздал яростта си пред заплахата, че биха могли да се строшат или поне потиснал гнева си малко преди да се е стигнало до действие. С това Микеланджело е вложил във фигурата на Моисей нещо ново, свръхчовешко и така мощната телесна маса и пращящата от сила мускулатура на фигурата се превръща във физическо изразно средство за връхното, човешки възможно психическо постижение, потискането на собствената страст в полза и по поръчение на едно предопределение, на което човек се е посветил.

Зигмунд Фройд
Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г

Издадено в „З.Фройд – Естетика, Изкуство, Литература“  Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ София 1991г.

Има ли място за тъгата? (относно депресията)

(публикувано в https://www.edna.bg на 23.11.2015)

Нещо се случи в последните десетилетия. Тихомълком, без предупреждение и без го обсъдим, тъжните хора загубиха своето име и станаха ‚депресирани‘. Всичко стана плавно и постепенно, почти неусетно. И никой не знае как се случи това, нито защо. Депресията стана ‚бранд‘, популярна марка, темата на сутрешния блок. Всеки е добре дошъл да се самодиагностицира. В медиите се говори много, но само за да не се каже нищо. Обясняват ни как изглежда отстрани, но почти нищо не се казва за това какво е депресията всъщност и защо хората страдат от нея. Паралелно с това  терминът постепенно беше размит до степен, в която може да означава всичко за всекиго. Именно за това текстът по-долу не е конкретно ‚за депресията‘, а за нещо друго, за което все по-малко се говори.

Животът е низ от раздели. С риск да прозвуча религиозно смятам, че колкото получаваме в живота си, толкова и даваме. Всичко, което сме имали, един ден ще го загубим, включително и самия живот. Когато човек загуби нещо съкровено, той тъжи. Но тъгата не е само някаква негативна емоция или преживяване с отрицателен знaк. Тя не е просто едно неприятно усещане, от което трябва да ‚ни мине‘. Когато човек тъгува по загубеното, той мисли за него – мисли за изгубената любов, за несбъдналата се мечта, за невъзможното блeнувано бъдеще. Юношата може да тъгува за изгубеното детство, а възрастният – за изгубеното юношество или просто за отминалата младост. Човек може да тъжи и за една представа за себе си, един образ, с който трябва да се раздели. Понякога да изгубим човека, който ни е обичал, е повече от това да изгубим самия него. Ние губим и хубавия образ, който сме били в неговите очи. Една ‚версия‘ на нас си е отишла заедно с него.

Когато близък човек умре, този процес на приемане на загубата се нарича траур. Всяка една култура по света има установени традиции свързани с траура. В общността, в града, в селото има символично пространство за това страдание. Само по нечии дрехи човек може да разпознае вдовицата или вдовеца. Има порядки, които определят как да се държиш с хората в траур. Съществуват ритуали свързани с изпращането на мъртвия и с утешаването на скърбящите. В християнските традиции са заложени времето за траур и дните за помен. Всичко това е помагало на хората, които са изгубили своите близки. Културата и нейните традиции са ги подкрепяли и съпровождали по трудния път на приемане на загубата. Изповедта също е изпълнявала важна роля – помагала е на скърбящите да изговорят мъката си. И до ден днешен си остава поговорката: „Споделена мъка – половин мъка“.  И макар тези традиции да се отнасят до смъртта, те ни говорят и за това каква по принцип е била нагласата на хората към загубата и към нейното приемане.

Днес тези неща се изменят и се случва нещо много опасно. Това символично пространство за тъгуване изчезва. Обществото ни все по-трудно понася тъжните. Няма място за скръб, под каквато и да е форма. Загубата (независимо каква) трябва моментално да се смете под килима, а тъгата да бъде пресечена на секундата като някаква опасна болест, която трябва да се спре преди да излезе извън контрол. Ако човек изглежда унил, всеки пита – „Какво му има?“. Но обикновено хората питат не за да разговарят и да изслушат натъжения, а за да разберат как веднага да го развеселят, какво да направят, за да го разсеят и откъснат от мъчителното. Да бъдеш винаги усмихнат и да преследваш щастието, да мислиш позитивно, да обърнеш страницата, да не мислиш за миналото и да живееш тук и сега – тези лозунги ни преследват навсякъде, понякога зловещо.

Но практиката показва, че тези рецепти водят до още по-големи проблеми. И това е така защото този процес на тъгуване е много повече от просто някакво страдане, което също като физическата болка може ей така с времето да си мине. Загубата трябва да бъде изговаряна, да бъде мислена. Когато в тъгата си мислим за загубеното, когато говорим и споделяме, ние извършваме нещо изключително важно. Ние даваме думи на тази загуба, наричаме я, вписваме я в нас и малко по малко намираме нейното място в света ни.  Загубата остава завинаги с нас и ни белязва. Променя ни и често ни връща отново на земята, като ни напомня какво наистина има значение в живота. Но най-вече ни прави по-мъдри. Много хора на изкуството са казвали по различни начини, че само когато изгубиш нещо можеш да разбереш наистина какво си имал и какво е значело за теб. Една съкровена истина трябва да намери своето място и да стане част от нашата история. Там някъде в собствения ни интимен разказ за живота се вписва една липса, ние се смиряваме с нея и й позволяваме да присъства.

Когато не преминем през този процес на тъгуване и приемане, когато не е оставено вътрешно пространство за загубата и тя е потулена в мислите ни, тогава човек затъва в още по-дълбока дупка. В началото нещата може и да са добре – насилваме се да не мислим, омаловажаваме загубеното и отписваме мъката като нещо незначително, сякаш това, че тъжим толкова много, са глупости или слабост, която трябва да преодолеем. Постоянно търсим с какво да се разсеем. Отчаяно се вкопчваме във всичко, което може да ни прикове и задържи вниманието, за да не мислим, сякаш да се изключим. И като че ли успяваме. За съжаление днес това се случва все по-лесно с помощта на екраните на всичките ни устройства и океаните от аудио-визуална бърза храна. И малко по малко живота ни увлича пак и всичко продължава както преди, сякаш всичко си е наред.

Но това, което следва, е още по-тежко и излизането от дупката ще е още по-мъчително. Защото практиката показва, че когато е потулена, загубата на ‚нещото‘ се превръща в загуба на желанието. Тази загуба, която е била изхвърлена от мислите и не е била приета, се завръща отново. Изплува сякаш от никъде, но вече изменена и неразпознаваема. И вече това, което липсва, е самото желание.

Това е и най-важното, което изглежда много хора не разбират и малко хора обясняват на по-широката публика – депресията не е безкрайното неутешимо тъгуване по нещо конкретно. Съвсем не – депресията е самата липса на желание. А това е вече нещо много по-тягостно. Да живееш без посока, без страст и без очакване е мъчително и те превръща в циник. Жаждата за живеене я няма и течението те носи без съпротивление в един свят, на когото оставаш само пасивен наблюдател. Гледаш света през дебело стъкло с чувството, че ‘животът’ се случва някъде там, другаде, на другите, но не и на теб. Това е едно съвсем различно страдание. Една болка много различна от това да нямаш онова, което искаш, и само поетите могат да я опишат истински.

Психолозите и психиатрите могат с право да кажат, че формите на депресията са много, и че тя има и други страни, и ще бъдат прави. Но както казах този текст не е за самата депресия, а за това, че масово не се учим и не можем да се разделяме. Това сигурно е най-трудното нещо, на което трябва да се научим, и се случва все по-трудно.

Да се научиш да се разделяш отнема време и животът е истински учител. Но културата ни се е изменила в много лоша посока и не ни помага, даже напротив. Разбира се, да се опиташ да си спестиш болката е човешко и всеки го прави. Няма нищо страшно в това – всички се учим в движение. Но когато да си вечно весел и щастлив стане закон в обществото, а за загубата и тъгуването не се обелва дума –  тогава нещата отиват на зле.

Живеем в свят, в който ‚да имаш‘ е религия и не е чудно, че загубата е станала почти немислима. В крайна сметка много хора са готови на всичко, само и само да не погледнат истината в очите. Масово градят безумни здания от фантазии и си съчиняват нелепи разкази, които повтарят навред, сякаш за да убедят себе си. Правят какви ли не мисловни акробатики, за да закрепят една илюзия за своя свят, такъв какъвто е бил в миналото. По чудовищен начин се заменят изгубените хора, а паметта за тях се изтрива зловещо, сякаш нищо не е било. От майки, които изхвърлят всички снимки и всякакви спомени от починалия баща, за да ‚предпазят‘ децата си, до младия човек, който веднага след раздялата с приятелката си я заменя с друга, сякаш не е била човек, а просто кухненски уред в гаранция. Да не говорим пък за родителите, които не могат да се разделят с децата си, с тяхното детство или със своята роля на родители. Може би точно така една неспособност се предава от поколение на поколение.

Раздялата е естествена част от живота и белязва всички ни. От разнообразните траурни традиции по света си личи, че всички тези неща са били добре разбирани в миналото. Хората са знаели, че загубата е нещо дълбоко присъщо на човешкия живот и не може да бъде зачерквана, а миналото не може да бъде изтривано безследно. То трябва да бъде разпознато и прието. На него трябва да му се даде смисъл и място във вътрешния ни свят. Иначе неговата сянка никога няма да си отиде.

Днес терминът депресия е разтегнат до безкрайност, за да може всяка тревога и нещастие да се медикализира, да се диагностицира и лекува с лекарства. Но това лечение си остава само един нов начин да се избегне срещата със загубата и проблема пак да се замете под килима. Някои хора обвиняват фармацевтичната индустрия за пробутването на антидепресантите като ‚правилното лечение‘ на депресията и донякъде имат право. Но колкото и да са мощни, тук не са виновни бизнес интересите. Цялата ни култура е такава – тъгата е ненормална, за нея няма място в рекламите и в идеално чистите photoshop-нати образи от фейсбук. Уж се приема със състрадание, но в действителност отвсякъде агресивно те преследват рецепти как да се отървеш веднага без да мислиш. Билбордове, надписи, телевизия, святкащи реклами в интернет – с гротескна настървеност сме преследвани от последните останали истински закони – „Не тъжи! Наслаждавай се“!

Щом човек е тъжен, това няма как да е нормално – сигурно „му има нещо“. Много по-лесно е да се каже за някого, че „има“ депресия. Сякаш е хванал настинка или някакъв вирус и „има“ температура. Когато „имаш“ депресия, това звучи сякаш имаш някаква болежка, която ти създава неудобства в иначе подредения живот. То няма общо с личността, с това какво се случва в живота ти и т.н. Какво лошо има в това да вземеш хапче за болежката си?

И така броят на хората, които „имат“ депресия, расте лавинообразно, използваните медикаменти – също, а излекуваните… Не знам колко хора са излекували депресията си с лекарства и не знам какво точно е представлявала тази ‚депресия‘. Знам само, че няма заместител на истината за нашата загуба, и че отказа от тъгуване и приемане може да се превърне само в едно – много по-тежко и необикновено страдание.

Тъжното е, че дори и много психотерапевти, които следва да разбират повече, са готови да ‚работят‘ с хората потърсили помощ от тях, като им помагат да замазват положението отново и отново с нови и по-изобретателни техники за самозаблуждение. Но тук не са нужни свръхмодерни терапевтични методи.  Нужно е това страдание да бъде чуто, признато и човек да бъде окуражен стъпка по стъпка да се върне там, където все още няма думи.

Автор: Валентин Йорданов

Кратки бележки за психоанализата| История и психоанализа

Забележително е колко много може да ни научи историографията относно душевността. Подобна възможност дават някои изследвания върху Тукидид – родоначалника на научния подход към историята. Те твърдят, че неговият фундаментален труд „История на Пелопонеската война“ от 5 век пр.н.е е бил замислен не като едно самоцелно и стриктно научно документиране на събития, а по-скоро като отговор и дори възражение на една вече масово приета и наложила се по неговото време интерпретация на събитията. Има основания да се смята, че този най-важен исторически документ от тази епоха, е целял не просто систематично да документира какво точно се е случило, но и да разклати установеното тълкуване за това защо нещата са се случили именно така.
Всеки любител-историк, независимо от конкретната си сфера на интерес, се сблъсква с подобни ситуации – историческата наука се е занимавала колкото с безпристрастното документиране и интерпретиране на събития, толкова и с това да преосмисля, да търси във вече познатото един различен прочит. Както преди 2500г, така и сега историците са обречени вечно да се борят с една постоянна тенденция на вкаменяване и опростяване на смислите в народната памет и дори тяхното сакрализиране.
От тук идват и паралелите с психоанализата. Онова, което често се открива в хода на психоаналитичната работа, е че личната история на страдащия се е превърнала в изключително солидна и неприкосновена – добила е статута на нещо свещено, което не може да се докосва. Често това стига до страх изобщо да се мисли, че нещо в миналото може да е имало и друг смисъл, друго значение. Да се погледне по друг начин на миналото за някои хора носи много болка. Ровенето в историята и преразглеждането й могат да се превърнат в нещо опасно, стигащо до чувството за предателство към участниците, често най-близките хора. Ето защо част от целта на анализата е точно като едно историческо изследване, да отвори  пространството, където човек да може да започне да мисли за едно прекалено ясно минало и да си позволи да постави под въпрос смисъла, който досега му е придавал.

Старогръцки легенди и митове |Н. А. Кун

Замислил се Нарцис, загледан в образа си във водата. Изведнъж страшна мисъл му дошла в главата и той, наведен до самата вода, започнал тихо да шепти:narcis
– О, мъка! Страх ме е, не съм ли влюбен в самия себе си! Та ти си самият аз! Аз обичам себе си. Чувствам, че малко ми е останало да живея. Едва разцъфнал, ще увехна и ще сляза в мрачното царство на сенките. Смъртта не ме плаши; смъртта ще тури край на мъките на любовта.
Силите напущат Нарцис, той бледнее и чувства вече приближаването на смъртта, но все пак не може да се откъсне от своя образ. Нарцис заплаква. Сълзите му падат в бистрите води на ручея. По огледалната водна повърхност се образуват кръгове и прекрасният образ изчезва. Нарцис в ужас извиква:
– О, къде си ти? Върни се! Остани! Не ме напущай, това е жестоко. О, позволи ми поне да те гледам!
Но ето водата пак е спокойна, пак се появява образът, Нарцис пак го гледа, без да се откъсне. Той чезне като росата под лъчите на палещото слънце. Нещастната нимфа Ехо също вижда как страда Нарцис. Тя го обича, както и преди; сърцето й се свива от болка поради страданията на Нарцис.
– О, мъка – извиква Нарцис.
– Мъка! – отвръща Ехо.
Най-сетне изтощен,Нарцис изстенал с отпаднал глас гледайки своя отразен образ:
– Сбогом!
И още по-тихо, едва чуто прозвучал гласът на нимфата Ехо:
– Сбогом!
Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му.

      Н. А. Кун „Старогръцки легенди и митове“

Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия

„Нямаше съмнение, че Дора си беше поставила цел, която се надяваше да постигне чрез болестта си. И тази цел не можеше да бъде нищо друго, освен да раздели баща си от госпожа К. Тя не би успяла да я постигне с молби и уговорки. ЗДораатова търсеше успех, като предизвикваше у баща си ужас (напр. прощалното писмо), будеше съчувствието му (припадайки в безсъзнание), и ако всичко това не помогнеше, се надяваше поне да му отмъсти. Тя добре знаеше колко е привързан той към нея и как всеки път, когато го разпитват за състоянието й, очите му се насълзяват. Напълно съм убеден, че Дора би оздравяла веднага, ако баща й заяви, че заради здравето й ще жертва връзката си с госпожа К. Надявам се той да не бъде заставен да го направи, защото тогава Дора би разбрала какво силно оръжие държи в ръцете си и вероятно не би пропуснала да се възползва от заболяванията си при всеки бъдещ случай. Ако баща й обаче не се поддаде, съм напълно убеден, че тя няма да се откаже толкова лесно от болестите си.“

З.Фройд „Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия“
1905г.

Житейски уроци – полуфабрикат

   (публикувано в http://www.webcafe.bg на 17.11.2015)

    Странно е как нещастието и душевните проблеми се превърнаха в некомпетентност. Толкова години ни го натякват, че накрая започнахме да им вярваме. Някъде във фейсбук или по страниците на списанията ни втълпиха, че тревогата, мъката, страха и всички други проблеми са просто някакво незнание. Нещастен си, защото не знаеш как да мислиш позитивно, как да живееш тук и сега. Не знаеш 5-те принципа на щастливия брак, 10-те правила на дълголетието и 3-те съвета на Айнщайн за любовта. Отворете някое популярно списание и ще видите. Цели орди специалисти са готови да Ви научат как да сте щастливи, как да намерите правилния партньор, как да постигнете мечтите си. Илюстрирани ръководства написани като за идиоти. Има си за всяка сфера от живота – „10 правила как да спорим вкъщи“, „5-те принципа на вътрешната свобода“, „Как да се обичаме истински“, „5 стъпки за да повярваме в себе си“, „Как да не ревнуваме“, „Как да спрем да отлагаме“, „Как да постигнем вътрешната хармония“ и още толкова много други…  Това е то – просто трябва да се научиш.

    Преди имаше пространство заstudyofwoman философията, поезията, литературата и музиката, които говореха и се опитваха да назоват някаква истина. Човешката природа беше изпълнена с противоречия, парадокси и двусмислия и никой не настояваше, че трябва да се сложи точка на търсенето.  Писателите задаваха въпроси към света и към живота. Провокираха ни да мислим и да задаваме собствените си въпроси, да търсим път, да извършваме някакво духовно усилие.

   Но изкуството и културата загубиха своето място. Всичко човешко беше избутано в ъгъла на общественото съзнание, за да направи място на новата плоска духовност и нейните евангелия – списъци с готови рецепти и житейски ръководства. Кратки, плитки и обидно елементарни уроци по живот, които ни дебнат зад всеки ъгъл. Мъдрости-полуфабрикат върху фейсбук-картинки, трябва само да си ги притоплиш в микровълновата. Сякаш нещастният е просто невеж, неможещ или незнаещ. Един непросветен, който трябва да бъде научен как се живее от ‚успелите‘ и ‚експертите‘. Той вече не е дух и душа, изправен пред пропастта на полусмисления живот и безкрайната плашеща дълбочина на целия видим и невидим, вътрешен и външен свят. Той е просто машинка, на която програмата й куца.

   Страдате от депресия? Няма никакви проблеми, просто ни кажете как мислите, за да ви научим как да го правите по-правилно, по-позитивно. Ами да – ето го проблема – начинът, по който мислите очевидно е грешен (демек вие сте си виновни), това което чувствате е грешно, но не се тревожете повече! Ей сега ще ви поправим мисленето. За по-сигурно вземете и това хапченце – то ще ви накара да се чувствате по правилния начин, защото в момента се чувствате неправилно, а това е много лошо! Представяте ли си, не дай си Боже, ако всички почнат да се чувстват неправилно какво ще стане?!

   Извинявам се за сарказма, но как иначе да реагира човек на такава зловеща обида? Това не е спор за политически убеждения или здравословно хранене. Това е най-финото и най-трудно познаваемо нещо на този свят – душевността.

   Най-отвратителното обаче е другаде. Всичките тези максими – „Всеки може всичко“, „Подсъзнанието може всичко“, „И ти можеш да бъдеш каквото си поискаш, само прави това и това“ или нещо от този сорт – зад всичко това стоят безмилостни упреци: ти си невеж, можел си да бъдеш щастлив, но си пропилял възможността. Не си мислил както трябва, не си виждал света правилно, изгубил си детето в себе си, не си дал порив на въображението си и така нататък… Взимам си думите назад – това не е обида, това е обвинение. За човек, който гледа на себе си като на вечно губещ и на живота си като на поредица от провали и разбити мечти, това са зловещи обвинения. Да твърдиш, че затворът на собствените му страдания е само илюзия, решетки от въздух, от които не се е освободил просто заради липса на елементарна ‚житейска мъдрост‘ и смелост (и това го има – нещастните нямали смелост да бъдат щастливи!) – това е изключително тежко обвинение и прави само едно – вменява още вина. А когато човек все пак се насили да последва тези уроци и не постигне почти нищо, това води до още по-тежко страдание, дори до отчаяние.

    Не знам как се е стигнало до тук, но преди нещата са били различни. Психотерапията (психоанализата) е започнала именно със схващането, че в душевните симптоми има някаква заключена истина, някакъв апел. Зад тревогата, страха, меланхолията и болезненото повторение има някакво слово, което не може да бъде изречено, и което няма кой да го чуе. Нещо, което е несъвместимо не просто между човешкото и околния свят, но и вътре в самите нас. Една съкровена и дълбоко лична истина, която не може да бъде позната, е заклещена от присъщите на душевността противоречия и принудена да намери изкривен начин да се заяви като някакъв неразбираем болезнен компромис.

    Но в идеален свят с идеални хора няма място за сложност, противоречия и двусмислие. Няма как човек да иска две противоположни неща или пък да казва повече, отколкото изрича на глас. Няма как хем да обичаш, хем да мразиш. За новите експерти по живота душевността е станала също толкова плитка и еднопластова, колкото и професионално ретушираните им колажи от снимки на „щастливи“ и „успешни“ хора (всъщност фотомодели). Навират ни ги в устите от сутрин до вечер заедно с елементарните си уроци по живот от по едно изречение – извадени от контекст, семпли, пластмасови и кратки.
Но истината не е кратка и не е написана върху картинка във фейсбук.

Автор: Валентин Йорданов

Публикувано на