Кратки бележки за психоанализата | Симптом и истина

Една от фундаменталните разлики между психоанализата и всички останали форми на психотерапия, е нейното разбиране за душевното страдание като израз на някаква лична истина, която е била отчуждена. Общоприето е в душевните страдания и в различни трудности или задръжки да се вижда някаква грешка, нещо повредено, някаква част на личността, която трябва да се поправи, нещо извън строя – от там идва и понятието „психично разстройство“, недвусмислено предполагащо един правилен строй, към когото всеки може да бъде настроен. В това разбиране онова, което носи страдание, по правило не принадлежи на страдащия, също както вирусът не принадлежи на заразения.

Именно тук се разполага дълбоката разлика. Психоанализата отива отвъд привидното и показва, че макар и на пръв поглед нелогично, душевното страдание не е грешка или повреда в ума, а посочва нещо дълбоко вярно за историята на страдащия. Една лична истина си проправя път в ежедневието под формата на болезнен компромис, който не може да бъде назован.

От това разбиране произлиза и целта на самата анализа – човек да осмисля и присвоява тази истина. В кабинета на аналитика, човек ще бъде призован да говори, но не за да предаде нещо, да бъде разбран и да му се даде съвет, а за да може той самият да чуе и разбере нещо повече от собствената си история. Именно това разгръщане на словото и постепенното откриване на завоалираните или отхвърлени смисли позволява човек да се освободи от някаква част от своето страдание и да го замени с един различен прочит на миналото си, което до този момент не е могъл да разбере и приеме.