„Неудобството в цивилизацията“

„Струва ми се, че въпросът за съдбата на човешкия род се състои в това, дали и в каква степен културното развитие е успяло да овладее агресивните и саморазрушителни инстинтки на хората, които пречат на съвместното им съществуване. В тази връзка съвременната епоха може би заслужава особено внимание. Хората са стигнали толкова далеч в овладяването на природните сили, че с тяхна помощ много лесно могат да се унищожат до последния човек. Това им е известно и оттук идва настоящето безпокойство, нещастие и страх. Може да се допусне, че едната от двете „небесни сили“ – вечният Ерос – ще направи усилие за да се утвърди в борбата срещу своя също така безсмъртен противник. Но кой може да предвиди края и победителя?“

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

„Никой друг начин на живот не свързва индивида толкова здраво с реалността, както постоянството в работата, която със сигурност най-малкото го въвежда в определена част от реалността – обществото. Възможността голяма част от либидните компоненти (нарцистични, агресивни и дори еротични) да се измести към професионалната дейност и свързаните с нея човешки взаимоотношения, й придава такава стойност, която не отстъпва на абсолютната й необходимост при утвърждаването и оправдаването на съществуването в обществото.

Въпреки това работата като средство за постигане на щастието се цени малко от хората. Те не изпитват влечение към нея така, както към други начини на задоволяване. По-голяма част от хората работят по неволя и от този естествен страх от работата произтичат най-тежките социални проблеми.“summer

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

Един спомен от детството на Леонардо

„За жаждата за знание у малките деца свидетелства неуморното им желание да задават въпроси, нещо, което е загадка за възрастния, доколкото той не разбира, че всички тези въпроси са само заобикалки и че те никога не свършват, защото детето иска да замести с тях един-единствен въпрос, който все пак не задава.leonardo Стане ли детето по-голямо и по-съобразително, тези прояви на любознателност често се прекъсват внезапно. Пълна яснота обаче ни дава психоаналитичното проучване, което ни осведомява, че много, може би повечето деца, във всеки случай най-надарените, приблизително от третата си година преминават през един период, който може да бъде наречен инфантилно сексуално разузнаване. Любознателността се пробужда у децата на тази възраст, доколкото знаем, не спонтанно, а като следствие от впечатлението за някакво важно преживяване, от вече станало или според външни сведения очаквано със страх раждане на братче или сестриче, в което детето съзира заплаха за собствените си егоистични интереси. Излседването се насочва към въпроса, откъде се вземат децата, и то така, като че ли детето търси начини и средства да предотврати едно толкова нежелано събитие. Така научаваме с изумление, че детето отказва да приеме на вяра даваните му обяснения, например енергично отхвърля тъй съдържателната в митологично отношение басня за щъркела, че от този акт на неверие то датира своята духовна независимост, често се чувства в първо противоречие с възрастните и всъщност вече никога няма да им прости, че по този повод са скрили истината от него. То изследва по свои собствени пътища, узнава за пребиваването на детето в майчината утроба и си създава, водено от поривите на собствената сексуалност свои разбирания относно произхода на детето от храненето, относно неговото раждане през червото, относно трудно разбираемата роля на бащата и още по това време то вече подозира за съществуването на половия акт, който възприема като нещо враждебно и насилствено. Но както собствената му сексуална конституция още не е дорасла до задачата на възсъздаването, така и неговото разузнаване за това, откъде идват децата, трябва да удари на камък и да бъде изоставено като неосъществимо. Както изглежда, впечатлението от тази несполука при първото изпитание на интелектуалната независимост е трайно и дълбоко депримиращо.“

Откъс от „Един спомен от детството на Леонардо да Винчи“ Зигмунд Фройд 1910г

Скръб и меланхолия

„Меланхоликът проявява още нещо, което го няма при скръбта – необикновен спад на самочувствието, изключително обедняване на Аз-а. При скръбта светът става беден и празен, при меланхолията – самата личност. Болният определя себе си като недостоен, неспособен и неморален, укорява се, обругава се и очаква да бъде низвергнат и наказан от другите. Той се самоунижава пред всекиго, изпитва съжаление към всеки от своите близки заради това, че е обвързан с такъв недостоен човек като него. Той не смята, че нещо в него се е променило, неговата самокритика се отнася и за миналото; той твърди, че никога не е бил по-добър. Картината на това налудно чувство за малоценност, предимно в морален аспект, се допълва от безсъние, безапетитие и едно психологически крайно забележително преодоляване на нагона, който кара всичко живо да се държи за живота.“

З.Фройд
„Скръб и меланхолия“ 1917г.

Моисей на Микеланджело

(Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г)

Ако не се лъжа, сега ще 49961-87537-65909-12ни е разрешено да пожънем плодовете на досегашните си усилия. Чухме, как на много критици, дълбоко впечатлени от статуята, се е натрапило тълкуването, че тя представлява Моисей, потресен, когато вижда, че родът му е изменил на вярата си и танцува около един идол. Но това тълкуване трябваше да отхвърлим, защото то би намерило продължение в очакването, че в следния миг той ще скочи, ще строши скрижалите и ще отмъсти. А това становище противоречи на предназначението на статуята като част от надгробния паметник на Юлий II наред с три или пет други седящи фигури. Сега вече можем отново да възприемем това изоставено тълкуване, защото нашият Моисей няма да скочи и няма да захвърли скрижалите. Това, което откриваме у негo, не е предстадия към един насилствен акт, а остатък от приключено движение. moses_michelangelo_headВ пристъп на гняв той се готви да скочи, да отмъсти, да забрави скрижалите, но превъзмогва изкушението и остава да седи така, обуздал яростта си, обладан от примесена с презрение болка. Той няма да захвърли и скрижалите, за да се строшат върху камъка, защото заради тях е преодолял гнева си и за да ги спаси е обуздал яростта си. Овладян от страстно възжмущение, той е пренебрегнал скрижалите, отдръпнал е ръката, която ги крепи. Тогава те започнали да се плъзгат, имало опасност да се строшат. Това го накарва да се замисли, да си припомни мисията си и заради тях се отказва да даде воля на афекта си. 58b9dacecd79f301e3b72493d78f801cРъката му се  отдръпва назад и спасява плъзгащите се скрижали, преди да могат да паднат.Той застанал в това положение и така го е изобразил Микеланджело като пазител на гробницата.

               Във вертикален план фигурата е оформена на три пласта. В израза на лицето са отразени станалите господствуващи афекти, в средатана фигурата са видими белезите на потиснатото движение, кракът все още в положение на възнамерявано действие, сякаш овладяването на гнева е протекло отгоре надолу. Лявата ръка, за което не е ставало още дума, изглежда претендира също за участие в тълкуването ни. Тя почива меко върху скута и придържа гальовно последните краища на падащата на вълни брада. Създава се впечатление, сякаш иска да отстрани насилието, с което миг преди това другата ръка е малтретирала брадата.8

Но сега ще ни се възрази: Значи това все пак не е библейският Моисей, който действително е изпаднал в ярост и е захвърлил скрижалите, та те се строшили. Това е  един съвсем друг Моисей, рожба на чувството на скулптора, осмелил се да поправи Светото писание и да фалшифицира характера на божествения мъж. Имаме ли право да припишем тази свобода на Микеланджело –  свобода, почти равна на светотатство?

Мястото в Светото писание, в което се говори за поведението на Моисей при сцената със Златния телец, гласи както следва: (Моля да ме извините, че анахронично си служа с превода на Лутер). (Втора книга, Изх. Гл. 32)

7/ „И рече Господ на Моисей: побързай да слезеш (оттука), защото твоят народ, който ти изведе от Египетската земя, се разврати;

8/ скоро се отклониха от пътя, който им Аз заповядах: направиха си излян телец и му се поклониха и принесоха му жертви и казаха: ето, Израилю, твоят бог, който те изведе от Египетската земя!

9/ И каза Господ на Моисея: Аз виждам твоя народ, и ето, той е народ твърдоглав;

10/ И тъй, остави Ме, да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе.

11/ Но Моисей взе да моли Господа, своя Бог, и каза: да не се разпалва, Господи, гневът Ти против Твоя народ, който Ти изведе от Египетската земя с велика сила и с твърда ръка,

….

14/ И отмени Господ злочестината, за която каза, че ще стори на Своя народ.

15/ Тогава Моисей се обърна и слезе от планината; в ръцете му бяха двете (каменни) плочи на откровението, написани от двете страни: и на едната и на другата страна бе писано;

16/ плочите бяха дело божие, и от писмото, издълбано на плочите, беше Божие писмо.

17/ И чу Исус гласа на народа, който вдигаше шум, и каза на Моисея: бойовен вик в стана.

18/ Но (Моисей) отговори: това не е вик на победители, нито писък на победени; аз чувам гласа на люде, които пеят.

19/ И когато наближи до стана и видя телеца и хората, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината;

20/ и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стори на прах, па го сипа във водата, и даде от нея да пият Израилевите синове

30/ На другия ден Моисей каза на народа: вие сторихте голям грях; затова аз ще възлеза при Господа, дано загладя греха ви.

31/ Моисей се върна при Господа и каза: о, (Господи!) тоя народ направи голям грях, направи си бог от злато;

32/ прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал.

33/ Господ каза на Моисей: ще излича из книгата си оногова, който е съгрешил пред Мене.

34/ И тъй, иди/слез!, води тоя народ, накъдето съм ти казал; ето Моят Ангел ще върви пред тебе, и в деня на посещението Ми ще ги посетя за греха им.

35/ И порази Господ народа за направения телец, който Аарон бе направил.“

Повлияни от модерната критика на Библията не ни е възможно да прочетем това място, без да открием в него признаци на несръчен монтаж на сведения от различни източници. В 8 стих Господ сам съобщава на Моисей, че народът е отстъпил от вярата си и си е издигнал един идол. Моисей се моли за грешниците. Но в 18 стих той се възправя срещу Йошуа, сякаш не знае нищо и избухва внезапно в гняв (19 стих), щом съзира сцената с боготворенето на идола. В 14 стих по молба на Моисей Бог е опростил вече грешния си народ, но в 31 стих и в следващите стихове Моисей се отправя повторно в планината, за да измоли неговата прошка, докладва на Всевишния за вероотстъпничеството на народа и получава уверение за отлагане на наказанието. 35 стих се отнася до някакво Божие наказание на народа, за което не се говори нищо повече, докато в 20-30 стих се описва наказанието, наложено от самия Моисей. Известно е, че историческите части в Библията, отнасящи се до извеждането на народа, са пълни с още по-очебийни несъответствия и противоречия.

Естествено, хората от Ренесанса не са имали такова критично отношение към библейския текст, те разглеждали разказа в неговата последователна зависимост и тогава откривали, че той не предлага особено добра взаимовръзка за изобразителното изкуство. Моисей в откъса на Библията бил вече осведомен за боготворението на идола от народа, бил склонен към милост и прошка, но все пак се поддал на внезапен изблик на ярост, когато съзрял Златния телец и танцуващата край него тълпа. Не би трябвало следователно да ни учудва, когато скулпторът в желанието си да изобрази реакцията на героя пред тази мъчителна изненада, по вътрешни мотиви се е откъснал от текста в Библията. А и подобно отклонение от дословното съдържание в Светото писание не е било необичайно или невъзможно за художниците дори и при по-дребни мотиви. Едно прочуто живописно табло на Пармиджанино в родния му град ни показва Моисей, как седи на върха на една планина и захвърля скрижалите, въпреки че в библейския текст се казва изрично: той ги строши в полите на планината. Самото изобразяване на Моисей в седнало положение не се придържа към текста в Библията и изглежда дава по-скоро право на онези критици, които приемат, че статуята на Микеланджело нямала задача да онагледи определен момент от живота на героя.

По-важна от неспазването на точния библейски текст е промяната, предприета от Микеланджело съгласно нашето тълкуване с характера на Моисей. Според традиционните сведения Моисей бил избухлив и податлив на поривите на страстите. В такъв пристъп на свещен гняв той убил египтянина, малтретирал един израилтянин, поради което бил принуден да избяга от страната в пустинята. В подобен изблик на ярост той строшил двата скрижала, изписани от самия Бог. Щом като в традиционните сведения се говори за такива черти в характера му, те вероятно са лишени от тенденции и са съхранили впечатлението за една велика личност, живяла някога. Микеланджело обаче поставил върху надгробния паметник на папата един друг Моисей, превъзхождащ историческия или традиционния Моисей. Той преработил мотива за строшените скрижали и те не се счупили вследствие гнева на Моисей, който обуздал яростта си пред заплахата, че биха могли да се строшат или поне потиснал гнева си малко преди да се е стигнало до действие. С това Микеланджело е вложил във фигурата на Моисей нещо ново, свръхчовешко и така мощната телесна маса и пращящата от сила мускулатура на фигурата се превръща във физическо изразно средство за връхното, човешки възможно психическо постижение, потискането на собствената страст в полза и по поръчение на едно предопределение, на което човек се е посветил.

Зигмунд Фройд
Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г

Издадено в „З.Фройд – Естетика, Изкуство, Литература“  Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ София 1991г.

Кратки бележки за психоанализата| История и психоанализа

Забележително е колко много може да ни научи историографията относно душевността. Подобна възможност дават някои изследвания върху Тукидид – родоначалника на научния подход към историята. Те твърдят, че неговият фундаментален труд „История на Пелопонеската война“ от 5 век пр.н.е е бил замислен не като едно самоцелно и стриктно научно документиране на събития, а по-скоро като отговор и дори възражение на една вече масово приета и наложила се по неговото време интерпретация на събитията. Има основания да се смята, че този най-важен исторически документ от тази епоха, е целял не просто систематично да документира какво точно се е случило, но и да разклати установеното тълкуване за това защо нещата са се случили именно така.
Всеки любител-историк, независимо от конкретната си сфера на интерес, се сблъсква с подобни ситуации – историческата наука се е занимавала колкото с безпристрастното документиране и интерпретиране на събития, толкова и с това да преосмисля, да търси във вече познатото един различен прочит. Както преди 2500г, така и сега историците са обречени вечно да се борят с една постоянна тенденция на вкаменяване и опростяване на смислите в народната памет и дори тяхното сакрализиране.
От тук идват и паралелите с психоанализата. Онова, което често се открива в хода на психоаналитичната работа, е че личната история на страдащия се е превърнала в изключително солидна и неприкосновена – добила е статута на нещо свещено, което не може да се докосва. Често това стига до страх изобщо да се мисли, че нещо в миналото може да е имало и друг смисъл, друго значение. Да се погледне по друг начин на миналото за някои хора носи много болка. Ровенето в историята и преразглеждането й могат да се превърнат в нещо опасно, стигащо до чувството за предателство към участниците, често най-близките хора. Ето защо част от целта на анализата е точно като едно историческо изследване, да отвори  пространството, където човек да може да започне да мисли за едно прекалено ясно минало и да си позволи да постави под въпрос смисъла, който досега му е придавал.

Старогръцки легенди и митове |Н. А. Кун

Замислил се Нарцис, загледан в образа си във водата. Изведнъж страшна мисъл му дошла в главата и той, наведен до самата вода, започнал тихо да шепти:narcis
– О, мъка! Страх ме е, не съм ли влюбен в самия себе си! Та ти си самият аз! Аз обичам себе си. Чувствам, че малко ми е останало да живея. Едва разцъфнал, ще увехна и ще сляза в мрачното царство на сенките. Смъртта не ме плаши; смъртта ще тури край на мъките на любовта.
Силите напущат Нарцис, той бледнее и чувства вече приближаването на смъртта, но все пак не може да се откъсне от своя образ. Нарцис заплаква. Сълзите му падат в бистрите води на ручея. По огледалната водна повърхност се образуват кръгове и прекрасният образ изчезва. Нарцис в ужас извиква:
– О, къде си ти? Върни се! Остани! Не ме напущай, това е жестоко. О, позволи ми поне да те гледам!
Но ето водата пак е спокойна, пак се появява образът, Нарцис пак го гледа, без да се откъсне. Той чезне като росата под лъчите на палещото слънце. Нещастната нимфа Ехо също вижда как страда Нарцис. Тя го обича, както и преди; сърцето й се свива от болка поради страданията на Нарцис.
– О, мъка – извиква Нарцис.
– Мъка! – отвръща Ехо.
Най-сетне изтощен,Нарцис изстенал с отпаднал глас гледайки своя отразен образ:
– Сбогом!
И още по-тихо, едва чуто прозвучал гласът на нимфата Ехо:
– Сбогом!
Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му.

      Н. А. Кун „Старогръцки легенди и митове“

Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия

„Нямаше съмнение, че Дора си беше поставила цел, която се надяваше да постигне чрез болестта си. И тази цел не можеше да бъде нищо друго, освен да раздели баща си от госпожа К. Тя не би успяла да я постигне с молби и уговорки. ЗДораатова търсеше успех, като предизвикваше у баща си ужас (напр. прощалното писмо), будеше съчувствието му (припадайки в безсъзнание), и ако всичко това не помогнеше, се надяваше поне да му отмъсти. Тя добре знаеше колко е привързан той към нея и как всеки път, когато го разпитват за състоянието й, очите му се насълзяват. Напълно съм убеден, че Дора би оздравяла веднага, ако баща й заяви, че заради здравето й ще жертва връзката си с госпожа К. Надявам се той да не бъде заставен да го направи, защото тогава Дора би разбрала какво силно оръжие държи в ръцете си и вероятно не би пропуснала да се възползва от заболяванията си при всеки бъдещ случай. Ако баща й обаче не се поддаде, съм напълно убеден, че тя няма да се откаже толкова лесно от болестите си.“

З.Фройд „Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия“
1905г.

Народ от главни герои

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.12.2015)

   Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля. Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице – от епизод на епизод и от сцена на сцена. Целият свят за него е декор – просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.

   Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това. Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност – те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.

   За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света. Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърленият през прозореца на колата боклук потъва в небитието – сякаш изчезва от реалността, защото сцената, в която той шофира, е свършила и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи. И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклука му, така ще потъне в небитието и нещастието на експлоатираните от него хора. Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е победител, значи всичко е наред. И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус – този човек ще остави недвусмислена диря след себе си. Защото в неговия свят няма нищо свещено – това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.

   Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.

   В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани. Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищявки. Тези малки невръстни хора редовно са издигани в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порастне очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви граници и постепенно само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота. Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството. През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително както в онзи краен пример по-горе, шанса е голям да прекара дните си в подобен филм. Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота. Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина – недостатъчна. С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно. Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и той ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици. Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.

   Може и да звучи банално, но в края на крайщата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота. Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се уригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои. Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центърът на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение. Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно. Свят на хора и природа, с които трябва да се съобразяваме и да почитаме.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано ‚не‘, когато порастне няма да успява само да си каже ‚не‘ и ще остане роб прищевките си. Уловено в клопката на смазващия нарцисизъм, то ще е обречено да живее гонейки фиктивни образи и низши страсти, и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.

   Но да казваш „не“ не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително – непростимо насилие! По списанията няма място за намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не… Култът към „себе си“ трябва да бъде подхранван. Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон за останалите хора, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центърът на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат – нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.

Автор: Валентин Йорданов