Има ли място за тъгата? (относно депресията)

(публикувано в https://www.edna.bg на 23.11.2015)

Нещо се случи в последните десетилетия. Тихомълком, без предупреждение и без го обсъдим, тъжните хора загубиха своето име и станаха ‚депресирани‘. Всичко стана плавно и постепенно, почти неусетно. И никой не знае как се случи това, нито защо. Депресията стана ‚бранд‘, популярна марка, темата на сутрешния блок. Всеки е добре дошъл да се самодиагностицира. В медиите се говори много, но само за да не се каже нищо. Обясняват ни как изглежда отстрани, но почти нищо не се казва за това какво е депресията всъщност и защо хората страдат от нея. Паралелно с това  терминът постепенно беше размит до степен, в която може да означава всичко за всекиго. Именно за това текстът по-долу не е конкретно ‚за депресията‘, а за нещо друго, за което все по-малко се говори.

Животът е низ от раздели. С риск да прозвуча религиозно смятам, че колкото получаваме в живота си, толкова и даваме. Всичко, което сме имали, един ден ще го загубим, включително и самия живот. Когато човек загуби нещо съкровено, той тъжи. Но тъгата не е само някаква негативна емоция или преживяване с отрицателен знaк. Тя не е просто едно неприятно усещане, от което трябва да ‚ни мине‘. Когато човек тъгува по загубеното, той мисли за него – мисли за изгубената любов, за несбъдналата се мечта, за невъзможното блeнувано бъдеще. Юношата може да тъгува за изгубеното детство, а възрастният – за изгубеното юношество или просто за отминалата младост. Човек може да тъжи и за една представа за себе си, един образ, с който трябва да се раздели. Понякога да изгубим човека, който ни е обичал, е повече от това да изгубим самия него. Ние губим и хубавия образ, който сме били в неговите очи. Една ‚версия‘ на нас си е отишла заедно с него.

Когато близък човек умре, този процес на приемане на загубата се нарича траур. Всяка една култура по света има установени традиции свързани с траура. В общността, в града, в селото има символично пространство за това страдание. Само по нечии дрехи човек може да разпознае вдовицата или вдовеца. Има порядки, които определят как да се държиш с хората в траур. Съществуват ритуали свързани с изпращането на мъртвия и с утешаването на скърбящите. В християнските традиции са заложени времето за траур и дните за помен. Всичко това е помагало на хората, които са изгубили своите близки. Културата и нейните традиции са ги подкрепяли и съпровождали по трудния път на приемане на загубата. Изповедта също е изпълнявала важна роля – помагала е на скърбящите да изговорят мъката си. И до ден днешен си остава поговорката: „Споделена мъка – половин мъка“.  И макар тези традиции да се отнасят до смъртта, те ни говорят и за това каква по принцип е била нагласата на хората към загубата и към нейното приемане.

Днес тези неща се изменят и се случва нещо много опасно. Това символично пространство за тъгуване изчезва. Обществото ни все по-трудно понася тъжните. Няма място за скръб, под каквато и да е форма. Загубата (независимо каква) трябва моментално да се смете под килима, а тъгата да бъде пресечена на секундата като някаква опасна болест, която трябва да се спре преди да излезе извън контрол. Ако човек изглежда унил, всеки пита – „Какво му има?“. Но обикновено хората питат не за да разговарят и да изслушат натъжения, а за да разберат как веднага да го развеселят, какво да направят, за да го разсеят и откъснат от мъчителното. Да бъдеш винаги усмихнат и да преследваш щастието, да мислиш позитивно, да обърнеш страницата, да не мислиш за миналото и да живееш тук и сега – тези лозунги ни преследват навсякъде, понякога зловещо.

Но практиката показва, че тези рецепти водят до още по-големи проблеми. И това е така защото този процес на тъгуване е много повече от просто някакво страдане, което също като физическата болка може ей така с времето да си мине. Загубата трябва да бъде изговаряна, да бъде мислена. Когато в тъгата си мислим за загубеното, когато говорим и споделяме, ние извършваме нещо изключително важно. Ние даваме думи на тази загуба, наричаме я, вписваме я в нас и малко по малко намираме нейното място в света ни.  Загубата остава завинаги с нас и ни белязва. Променя ни и често ни връща отново на земята, като ни напомня какво наистина има значение в живота. Но най-вече ни прави по-мъдри. Много хора на изкуството са казвали по различни начини, че само когато изгубиш нещо можеш да разбереш наистина какво си имал и какво е значело за теб. Една съкровена истина трябва да намери своето място и да стане част от нашата история. Там някъде в собствения ни интимен разказ за живота се вписва една липса, ние се смиряваме с нея и й позволяваме да присъства.

Когато не преминем през този процес на тъгуване и приемане, когато не е оставено вътрешно пространство за загубата и тя е потулена в мислите ни, тогава човек затъва в още по-дълбока дупка. В началото нещата може и да са добре – насилваме се да не мислим, омаловажаваме загубеното и отписваме мъката като нещо незначително, сякаш това, че тъжим толкова много, са глупости или слабост, която трябва да преодолеем. Постоянно търсим с какво да се разсеем. Отчаяно се вкопчваме във всичко, което може да ни прикове и задържи вниманието, за да не мислим, сякаш да се изключим. И като че ли успяваме. За съжаление днес това се случва все по-лесно с помощта на екраните на всичките ни устройства и океаните от аудио-визуална бърза храна. И малко по малко живота ни увлича пак и всичко продължава както преди, сякаш всичко си е наред.

Но това, което следва, е още по-тежко и излизането от дупката ще е още по-мъчително. Защото практиката показва, че когато е потулена, загубата на ‚нещото‘ се превръща в загуба на желанието. Тази загуба, която е била изхвърлена от мислите и не е била приета, се завръща отново. Изплува сякаш от никъде, но вече изменена и неразпознаваема. И вече това, което липсва, е самото желание.

Това е и най-важното, което изглежда много хора не разбират и малко хора обясняват на по-широката публика – депресията не е безкрайното неутешимо тъгуване по нещо конкретно. Съвсем не – депресията е самата липса на желание. А това е вече нещо много по-тягостно. Да живееш без посока, без страст и без очакване е мъчително и те превръща в циник. Жаждата за живеене я няма и течението те носи без съпротивление в един свят, на когото оставаш само пасивен наблюдател. Гледаш света през дебело стъкло с чувството, че ‘животът’ се случва някъде там, другаде, на другите, но не и на теб. Това е едно съвсем различно страдание. Една болка много различна от това да нямаш онова, което искаш, и само поетите могат да я опишат истински.

Психолозите и психиатрите могат с право да кажат, че формите на депресията са много, и че тя има и други страни, и ще бъдат прави. Но както казах този текст не е за самата депресия, а за това, че масово не се учим и не можем да се разделяме. Това сигурно е най-трудното нещо, на което трябва да се научим, и се случва все по-трудно.

Да се научиш да се разделяш отнема време и животът е истински учител. Но културата ни се е изменила в много лоша посока и не ни помага, даже напротив. Разбира се, да се опиташ да си спестиш болката е човешко и всеки го прави. Няма нищо страшно в това – всички се учим в движение. Но когато да си вечно весел и щастлив стане закон в обществото, а за загубата и тъгуването не се обелва дума –  тогава нещата отиват на зле.

Живеем в свят, в който ‚да имаш‘ е религия и не е чудно, че загубата е станала почти немислима. В крайна сметка много хора са готови на всичко, само и само да не погледнат истината в очите. Масово градят безумни здания от фантазии и си съчиняват нелепи разкази, които повтарят навред, сякаш за да убедят себе си. Правят какви ли не мисловни акробатики, за да закрепят една илюзия за своя свят, такъв какъвто е бил в миналото. По чудовищен начин се заменят изгубените хора, а паметта за тях се изтрива зловещо, сякаш нищо не е било. От майки, които изхвърлят всички снимки и всякакви спомени от починалия баща, за да ‚предпазят‘ децата си, до младия човек, който веднага след раздялата с приятелката си я заменя с друга, сякаш не е била човек, а просто кухненски уред в гаранция. Да не говорим пък за родителите, които не могат да се разделят с децата си, с тяхното детство или със своята роля на родители. Може би точно така една неспособност се предава от поколение на поколение.

Раздялата е естествена част от живота и белязва всички ни. От разнообразните траурни традиции по света си личи, че всички тези неща са били добре разбирани в миналото. Хората са знаели, че загубата е нещо дълбоко присъщо на човешкия живот и не може да бъде зачерквана, а миналото не може да бъде изтривано безследно. То трябва да бъде разпознато и прието. На него трябва да му се даде смисъл и място във вътрешния ни свят. Иначе неговата сянка никога няма да си отиде.

Днес терминът депресия е разтегнат до безкрайност, за да може всяка тревога и нещастие да се медикализира, да се диагностицира и лекува с лекарства. Но това лечение си остава само един нов начин да се избегне срещата със загубата и проблема пак да се замете под килима. Някои хора обвиняват фармацевтичната индустрия за пробутването на антидепресантите като ‚правилното лечение‘ на депресията и донякъде имат право. Но колкото и да са мощни, тук не са виновни бизнес интересите. Цялата ни култура е такава – тъгата е ненормална, за нея няма място в рекламите и в идеално чистите photoshop-нати образи от фейсбук. Уж се приема със състрадание, но в действителност отвсякъде агресивно те преследват рецепти как да се отървеш веднага без да мислиш. Билбордове, надписи, телевизия, святкащи реклами в интернет – с гротескна настървеност сме преследвани от последните останали истински закони – „Не тъжи! Наслаждавай се“!

Щом човек е тъжен, това няма как да е нормално – сигурно „му има нещо“. Много по-лесно е да се каже за някого, че „има“ депресия. Сякаш е хванал настинка или някакъв вирус и „има“ температура. Когато „имаш“ депресия, това звучи сякаш имаш някаква болежка, която ти създава неудобства в иначе подредения живот. То няма общо с личността, с това какво се случва в живота ти и т.н. Какво лошо има в това да вземеш хапче за болежката си?

И така броят на хората, които „имат“ депресия, расте лавинообразно, използваните медикаменти – също, а излекуваните… Не знам колко хора са излекували депресията си с лекарства и не знам какво точно е представлявала тази ‚депресия‘. Знам само, че няма заместител на истината за нашата загуба, и че отказа от тъгуване и приемане може да се превърне само в едно – много по-тежко и необикновено страдание.

Тъжното е, че дори и много психотерапевти, които следва да разбират повече, са готови да ‚работят‘ с хората потърсили помощ от тях, като им помагат да замазват положението отново и отново с нови и по-изобретателни техники за самозаблуждение. Но тук не са нужни свръхмодерни терапевтични методи.  Нужно е това страдание да бъде чуто, признато и човек да бъде окуражен стъпка по стъпка да се върне там, където все още няма думи.

Автор: Валентин Йорданов

Pink Floyd – Лудостта отвъд стената

1

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.02.2016)

Ако попитате случаен човек ‚Какво е лудостта?‘, най-вероятно ще Ви отговори, че това е нещо като болест на мозъка, при която човек трайно губи връзка с действителността и му се привиждат измислици или нереални неща. Това обобщение изглежда е толкова широко прието, че рядко подлежи на коментар дори и сред професионалисти.

pink_floyd_the_wall___the_trial_by_iam16bits-d9kbv9uНо в музиката на Pink Floyd, нещата изглеждат различно.  Душевният срив на основателя на групата Сид Барет оставя дълбоки следи у останалите членове. Години по-късно, когато вече без него са постигнали световна слава, те ще заложат темата за лудостта (му) в най-успешните си албуми. Изтъкани от неясни метафори, алюзии и двусмислен език, техните текстове дават едно различно място на лудия – място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи. По думите на Роджър Уотърс относно “Стената”, албумът е останал толкова известен най-вече защото в него има нещо, което постоянно се движи под повърхността и резонира в душевността ни по особен начин.

pink-floyd-motherИменно в този албум и в едноименния филм създаден по него, лудостта заема централно място. Песните предават историята на едно полудяване с изключителна проницателност и жесток, суров тон. Макар и преплетен с привидно vlcsnap-2016-02-25-12h39m55s1далечни и понякога странни разсъждения, в текстовете може ясно да се отличи един житейски разказ. Главният герой се казва Пинк и историята на живота му, както при всеки друг човек, започва още преди той да се роди.

Песните проследяват неговото детство белязано от отсъстващ баща, който е убит на фронта[1], докато Пинк е още бебе, и от обсебващата майка, която не иска за него нищо друго, освен той да си стои вечно до нея.[2] [3]

pink-floyd-the-wall-teacher-thewall-161pyxurzОт дома историята се пренася към мъчителното му навлизане в обществото представено през образа една жестока училищна система. Класната стая, която става и емблема на целия албум, смазва индивидуалността.[4] Свидетели сме как в училището комплексираните учители се гаврят с учениците с почти сvlcsnap-2016-02-25-12h37m54s67адистично наслаждение.[5] Години по-късно, в своите халюцинации Пинк ще се връща към това училище, където деца носещи едни и същи зловещи маски на лицата си маршируват по поточни линии за да паднат накрая един по един във фунията на голяма vlcsnap-2016-02-25-12h24m34s187индустриална месомелачка, откъдето излизат на парчета кайма. Но въпреки трудностите през юношеството, Пинк в крайна сметка става музикант – „кървящо сърце“, както го нарича учителя му подигравайки злобно vlcsnap-2016-02-25-12h23m32s157поетичните му наклонности. В края на първото действие вече като известен музикант и сякаш без да го иска, той е увлечен в лъжливия свят на славата, леките жени, наркотиците и всички други крайности на рок звездите (подобно на истинския Сид Барет).
Но веднъж постигнал успех и слава, започва и неговият душевен упадък. Песните разкриват вътрешния свят на човек, който се изплъзва на света. Той не може да се впише, постепенно бракът му се проваля и той потъва в пълна изолация. Другите хора, техните желания и стремежи му стават все по-чужди и неразбираеми. Опитите му да се свърже отново със съпругата си са ту вяли, ту отчаяни, и винаги странни[6]. vlcsnap-2016-02-25-14h04m42s188

Полудявайки постепенно, той започва да вижда ужасяващото навсякъде около себе си – както в социалните така и в интимните отношения. vlcsnap-2016-02-25-14h04m53s38В неговите мисли и халюцинации се вплитат ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващия такт на консуматорския битовизъм. Той вижда майчината любов  изобразена като поглъщаща и задушаваща, а майчината прегръдка – като стена. Жена му е изобразена като огромна зловеща богомолка, която се гаври с тялото му, а учителя – като чук, който иска да го смели на кайма (или може би да го направи на чук, също като себе си).                     tumblr_lkt4loLdE81qezdpvo1_500
vlcsnap-2016-02-25-12h39m15s110 В края на своята история, вече напълно потопен в лудостта си, Пинк разбира че е полудял. Във финалния си делир той е изправен пред съда на собствената си съвест и съден за това, че е показал човешки чувства и че е луд, като с това е съсипал vlcsnap-2016-02-25-12h39m20s160живота на близките си. В това последно действие, когато всички се изреждат да го обвиняват и подиграват, той е изобразен като безжизнена парцалива кукла, подмятана като неодушевен предмет от зловещите гротескно изобразени герои от историята си.

vlcsnap-2016-02-25-12h39m42s125 vlcsnap-2016-02-25-12h28m50s1И точно тук, в ужасяващия спектакъл на този извратен „процес“ ние ставаме свидетели на нещо, което е далеч от онова „скъсване с реалността“. Тук, в пика на своята лудост, Пинк се среща с нещо, което се оказва много по-истинско за него от самата действителност. Тук той ни показва, че наистина завинаги е останал просто един предмет в ръцете на всички тези хора, едно парче оживена плът, на което не му се полага да има човешки чувства, един обект, на който другите да се наслаждават, и това е ужасяващата истина за неговото място в света.

И всичко това ние ще го видим в лудостта на Пинк. Ще видим свръхпротективната и контролиращата майка, която нахлува във всеки аспект на съществото му. Някой, който иска да си го държи цял живот в клетката на дома, само за да му се любува вечно. Ще видим училищната система, която го третира като безличен, бездушен бъдещ работник – просто къс месо, което трябва да бъде смляно, оформено и внедрено в системата. Виждаме жена му, за която сякаш никога не е бил друго освен сексуален обект и неговите музикални мениджъри, за които е просто поредната рок звезда, от чиято слава ще изцедят максимално много пари, а след това ще го изхвърлят на боклука при останалите.

vlcsnap-2016-02-25-12h36m55s234vlcsnap-2016-02-25-12h40m05s100    Да съществува само за да бъде обект на чуждото наслаждение е непоносимо за човешкото същество, равносилно на това да бъде жив мъртвец. Ужасяващият отговор на един екзистенциален въпрос, от който Пинк не може да избяга, е квинтесенцията на неговата лудост.
Ето защо в своя изключителен разказ той съвсем не скъсва с действителността, а точно обратното. Той наистина се срива душевно, но лудостта му не го прави гротескен, хаотичен и нелогичен – напротив, самия свят е разобличен като такъв. В своята лудост Пинк започва да вижда едно зловещо измерение не само на собствения си живот, но и на съвременността, и неговият ужас е неспособността да си затвори очите.           vlcsnap-2016-02-25-14h05m31s159

                    Докато „нормалните“ хора могат да държат една вътрешна дистанция от всичко, за Пинк има само едно спасение – пълна изолация. Но неговата лудост ни казва и друго. Поставяйки на сцена зловещата истина за своя собствен живот той разбира и една истина за отвратителната месомелачка на обществото и неговия бит. Пинк вижда не просто себе си, но и съвременния човек просто като предмет, роботизиран бездушен работник, чук в безкрайната армия от еднакви чукове, или просто като поредната тухла в стената. Веднъж потопен в този страшен свят,  желанията и страстите на другите му стават чужди, странни и дори плашещи. Той не може повече да се свърже с друго човешко същество, така както другите го правят.       vlcsnap-2016-02-25-12h20m33s41

   Обществото е разобличено като брутално, нечовечно и безжалостно експлоатиращо всички, а близките му хора – като чудовищно себични същества, които се редуват да го ползват като неодушевен предмет за собственото си болно наслаждение. През целия си живот Пинк гради стената именно за да се предпази от ужаса на една действителност, на която нито може да придаде друг смисъл, нито да скрие от себе си.vlcsnap-2016-02-25-12h40m51s49vlcsnap-2016-02-25-12h41m13s3

   И след всичко това е съвсем логично, че в големия театрален завършек, когато съдът го намира за виновен отвъд всякакво съмнение и заслужаващ най-голямата тежест на закона, неговата присъда е да се реализира най-дълбокия му страх – стената да бъде разрушена и той да бъде ‚изложен‘ на останалите хора. (равносилно, може би, на смърт?) Крахът на стената е края на историята.

  vlcsnap-2016-02-25-12h41m18s50 Обикновено стената от „Стената“ се свързва с отчуждението, с някаква фундаментална социална пречка, нещо наложено отвън, което ни разделя. Една бариера, с която съвременният човек трябва постоянно да се бори, за да не загуби връзка с останалите хора. Разбира се, от една страна всичко това е така, но от друга гледна точка именно в това се крие и голямото недоразбиране на цялата история. Защото Пинк, въпреки че се опитва да се измъкне от своя затвор, всъщност има нужда от своята стена и именно това е сърцето на разказа. Той сам я е изградил – тя е единственото нещо, което го предпазва от свят, който е неспособен да понесе, и в това се корени целия парадокс на неговата трагедия.

   Неговото нещастие всъщност е предречено още когато се ражда. Втората песен е едно послание към него, което съдържа част от онова, което той ще разбере по най-болезнения начин: (Песента  ‚Thin Ice’ (Тънък лед):

  „Мама обича своето бебе, и тати те обича също. И морето може и да ти изглежда топло, а небето – синьо. Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор на милион белязани със сълзи очи – то тогава не се чуди, когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти да потъваш обезумял, безпомощно стържейки със нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти.“

     Ако предишни албуми на Пинк Флойд като “Тъмната страна на луната” са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то “Стената” е със сигурност отговор – светът може да е само привидно „нормален“ или „човечен“ и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини. Той трябва да не знае цената на своето щастие и парадокса на своите желания. Той трябва да може да вижда себе си като нещо повече от гайка, в огромната машина на обществото. Само способността да се дистанцира вътреш но и да не вижда ужасното в света ще му позволи да живее „нормален“ живот.

   Има много възможни интерпретации на тази история и можем да си спекулираме до безкрай какво означава всичко и накрая пак да бъркаме. Едно обаче е сигурно – Пинк Флойд ни показва, че има едно измерение на нашите фантазии, сънища, измислици и дори на лудостта, което ни води отвъд логичното и рационалното и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност. Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим без да поставим под въпрос координатите на собствената си „реалност“.

   Музиката и текстът на този албум са мрачни, сурови и тягостни, но същевременно показват една истински дълбока човечност и състрадание към най-отхвърлените и най-онеправданите в нашите обществата – лудите. Едно невероятно уважение към хора, които имат какво да ни кажат, и чиито нелепости си струва да чуем.

Автор: Валентин Йорданов

[1] Първата песен „In The Flesh?“ завършва със звуци от пикиращи бойни самолети, които във филма представят кончината на бащата по време на войната. Неговата смърт съвпада с раждането на момчето (бебешкия плач в началото на следващата песен).

[2] Във филма има множество сцени, в които като дете Пинк търси предмети останали от баща му, облича се в неговата униформа, търси дори самия него на гарите, където други войници са посрещани от семействата си. Третата песен е специално обръщение към бащата, а седемнадесетата „Вера” е алюзия към песента на Вера Лин „We will meet again”, хит на фронта през втората световна война, която съдържа ироничния въпрос на Пинк какво е станало с обещанието баща му да се върне.

[3] Песен 6 „Майка“: „Мама ще сбъдне всичките ти кошмари, мама ще всели в теб всичките си страхове, мама ще те държи тук под крилото си, тя няма да ти позволи да летиш, но може да ти позволи да попееш…“ и накрая „… Ти винаги ще бъдеш бебе за мен.“

[4]  „Нямаме нужда от контрол на мислите, мрачен сарказъм в класните стаи. Учители, оставате децата на мира!“

[5] „Когато пораснахме и отидохме на училище, там имаше някои учители, които нараняваха децата по всеки начин, който намираха. Изливаха подигравките си върху всяко нещо, което правехме, излагайки на показ всяка наша слабост, колкото и добре да е била скрита. Но в града всички знаеха, че когато учителите се приберат вечер у дома, техните дебели психопатни жени ги смазваха на косъм от животите им.“

[6] Песните „One Of My Turns“, „Empty Spaces“, „Don’t Leave Me Now“, „Hey you“, ”Nobody home”, всички се занимават с отчуждаването от света и от жена му, и с отчаяните му опити да се приобщи отново.

Народ от главни герои

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.12.2015)

   Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля. Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице – от епизод на епизод и от сцена на сцена. Целият свят за него е декор – просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.

   Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това. Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност – те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.

   За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света. Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърленият през прозореца на колата боклук потъва в небитието – сякаш изчезва от реалността, защото сцената, в която той шофира, е свършила и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи. И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклука му, така ще потъне в небитието и нещастието на експлоатираните от него хора. Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е победител, значи всичко е наред. И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус – този човек ще остави недвусмислена диря след себе си. Защото в неговия свят няма нищо свещено – това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.

   Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.

   В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани. Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищявки. Тези малки невръстни хора редовно са издигани в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порастне очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви граници и постепенно само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота. Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството. През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително както в онзи краен пример по-горе, шанса е голям да прекара дните си в подобен филм. Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота. Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина – недостатъчна. С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно. Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и той ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици. Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.

   Може и да звучи банално, но в края на крайщата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота. Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се уригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои. Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центърът на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение. Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно. Свят на хора и природа, с които трябва да се съобразяваме и да почитаме.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано ‚не‘, когато порастне няма да успява само да си каже ‚не‘ и ще остане роб прищевките си. Уловено в клопката на смазващия нарцисизъм, то ще е обречено да живее гонейки фиктивни образи и низши страсти, и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.

   Но да казваш „не“ не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително – непростимо насилие! По списанията няма място за намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не… Култът към „себе си“ трябва да бъде подхранван. Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон за останалите хора, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центърът на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат – нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.

Автор: Валентин Йорданов