Народ от главни герои

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.12.2015)

   Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля. Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице – от епизод на епизод и от сцена на сцена. Целият свят за него е декор – просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.

   Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това. Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност – те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.

   За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света. Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърленият през прозореца на колата боклук потъва в небитието – сякаш изчезва от реалността, защото сцената, в която той шофира, е свършила и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи. И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклука му, така ще потъне в небитието и нещастието на експлоатираните от него хора. Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е победител, значи всичко е наред. И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус – този човек ще остави недвусмислена диря след себе си. Защото в неговия свят няма нищо свещено – това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.

   Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.

   В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани. Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищявки. Тези малки невръстни хора редовно са издигани в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порастне очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви граници и постепенно само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота. Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството. През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително както в онзи краен пример по-горе, шанса е голям да прекара дните си в подобен филм. Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота. Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина – недостатъчна. С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно. Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и той ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици. Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.

   Може и да звучи банално, но в края на крайщата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота. Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се уригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои. Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центърът на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение. Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно. Свят на хора и природа, с които трябва да се съобразяваме и да почитаме.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано ‚не‘, когато порастне няма да успява само да си каже ‚не‘ и ще остане роб прищевките си. Уловено в клопката на смазващия нарцисизъм, то ще е обречено да живее гонейки фиктивни образи и низши страсти, и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.

   Но да казваш „не“ не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително – непростимо насилие! По списанията няма място за намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не… Култът към „себе си“ трябва да бъде подхранван. Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон за останалите хора, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центърът на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат – нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.

Автор: Валентин Йорданов

Играчките не могат да говорят

(публикувано в http://truestory.bg на 18.10.2015)

Преди години станах свидетел на нещо, което ме занимава и до днес. Нещо съвсем типично, което всеки родител е виждал поне веднъж. Едно мъничко момченце на не повече от 3-4 годинки се спира пред витрина с играчки. Изглежда като омагьосан от някакво камионче. Не иска да си тръгва, дърпа се сякаш целия му живот зависи от това да го има. „Искам, искам, искам“. Родителят най-накрая се предава и му го купува.  Само няколко часа по-късно още в същия ден камиончето вече е захвърлено в ъгъла на детската стая, а детето е загубило всякакъв интерес.

Тъжно е колко неразбрано остава детството. Колосални индустрии налагат идеята (и то успешно), че смисълът на детството е в това да се забавляваш, да си доставяш удоволствие. На децата следва да се гледа като на безгрижни, непорочни и необременени от живота създания, които трябва да бъдат постоянно забавлявани и същевременно предпазвани колкото се може по-дълго от неприятните действителности и от сериозните проблеми, с които възрастните се борят.

Но децата съвсем не са толкова безгрижни. Напротив, те са млади хора, току-що встъпили в света и се занимават с най-фундаментални въпроси. Защо са тук, от къде произхождат, по чия воля са на земята, какво се иска от тях или какво искат те самите? Какво е да си мъж или жена? Едно дете на 3 години няма да се обърне към баща си и да го попита тези неща директно. То още няма думите, няма понятията, с които да мисли по тези въпроси. Но това не значи, че те не го занимават.

Малкото момченце пред витрината несъмнено прави връзката между играчката и спомена за това как е видял истински камион. На нас не ни прави впечатление, но огромната машина, нейния размер, рева на двигателя и усещането за нейната мощ сигурно са направили дълбоко впечатление на този бъдещ мъж. Той сигурно разбира по свой си начин, че там се крие нещо много важно за него. Нещо, което в младите му очи има общо с това какво е физическата сила, къде са нейните граници и дори – какво е мъжествеността и какво е да си мъж.

Стоейки пред витрината за него тази малка играчка сигурно е изглеждала сякаш притежава отговори на въпроси, които той още не знае как да зададе. Той може просто да посочи и да каже „Искам“, защото не знае какво друго да направи. И когато камиончето мълчаливо му е дадено в ръцете, детето не знае какво да го прави. Движи го известно време по земята и накрая го захвърля. Пластмасата няма отговори за него, играчката не му казва нищо.
Ето за какво са родителите – за да чуват  децата си и да им говорят. Това малко момченце няма нужда от играчка, за да се забавлява с нея. Него не го интересува ‚удоволствието‘, което ние мислим, че му доставяме с подаръка. Момченцето има нужда от думи, от разговор. Да разкаже как е видял някой истински камион, да каже какво му е направило най-силно впечатление. Родителят от своя страна трябва да му говори, да му обясни какво прави камиона, колко е силен, защо е там, как е бил направен, какви видове камиони има или пък да попита момченцето, кое му е най-интересно от камиона.

Когато зад всичко тези неща вече стоят думи и смисъл, детето ще може да си играе като си измисля сценарии и ги разиграва – камиончето ще се движи по земята, ще има някаква функция – например да разнася товари напред назад. Може да катастрофира, а след това да бъде поправено. Камиончето ще бъде силно и ще блъска по-малките колички или пък ще пострада от други още по-силни от него. Ние си мисли, че детето „си играе“, но всъщност то ще разсъждава чрез играта си. Онова, което възрастните правим наум, то ще го направи наяве. Чрез метафори в своята игра ще може да пресъздаде неща от собственото си битие или пък да разиграе фантазии относно силата си, способността си да разрушава или пък обратното – относно безсилието си. Чрез играта той ще подрежда света в ума си. Ще има думите, с които да мисли, да пита още и да разбере неща за себе си, за околния свят и за своето място в него.

Децата се радват на играта не защото е ‚удоволствие‘, а защото чрез нея разбират света. Те изобщо нямат нужда от играчки – стига да има думите и смисъла, едно дете ще може да си играе пълноценно и с обикновена пръчка или с парче тухла. То няма нужда от цветната пластмаса от витрината на магазина, а от словото на своите родители, което да го въвежда в един свят на смисъл, значения и взаимоотношения, а не просто на картини, цветове и форми.

Всъщност пиша всичко това не за да прокарвам непопулярни теории за ролята на играта в детството. Пиша го защото виждам, че с децата се говори все по-малко и това е ужасна тенденция. Езиковото изчезва от детството и отстъпва място на сетивното. Приказките са старомодни. Защо да му се чете на детето, когато има екранизации на всички истории? По-добре детето направо да види своя герой наготово нарисуван, отколкото да си го представи наум чрез думите, нали? От екраните на многобройните ‚детски‘ телевизионни канали струят непрестанно образи и силен звук. Аналогично в играчките има океан от разнообразие и всички са с преекспонирани черти и в ярки цветове, сякаш крайната цел е някаква свръхстимулация на невръстните детските сетива.

Но думи няма. Или ако ги има, те са малко, снизходителни и третират децата като глупаци или като домашни любимци. Но децата съвсем не са глупави, те са смайващо прозорливи и наблюдателни. И имат нужда да говорят и да им се говори. Навлизайки в света, те имат нужда от слово, което да подрежда битието в умовете им, а не просто от форми и образи. Имам чувството, че не се разговаря защото масово липсва уважение към децата, като към сериозни и разсъждаващи хора. Защото за да разговаряш с някого, да се опитваш да го слушаш и да вникнеш в онова, което той иска да каже, се иска уважение. Едно време думата „чувам“ е означавала и „отглеждам, възпитавам“. Все още има места из България, където възрастни хора ще ви кажат – „Чувай си детето!“ – тоест – „Гледай го, възпитавай го!“. Но все по-малко родители ‚чуват‘ децата си и предпочитат да им тикат предмети в ръцете, вместо да говорят с тях.

Преди дни видях друго момченце на същите години и се изпълних с оптимизъм. Вървях си по тротоара и го видях в далечината как вървеше до баща си. Въпреки, че бяха на оживена улица, бащата му беше гласувал голямо доверие и го беше оставил да върви свободно до него вместо да го води за ръка. Бях на няколко метра от тях, когато момченцето видя една отводнителна шахта на улицата, точно до тротоара. Беше открадната металната скара и някои съвестен човек беше заврял голям клон от дърво в зейналата дупка, така че да стърчи над нивото на земята и да предупреждава хората да не паднат вътре. Момченцето беше изумено от всичко това и веднага отиде да го разглежда (че какво по-интересно за едно момченце, от дупка, чиято тапа е махната, а на нейно място стърчи нещо?). То клекна до отворената шахта и започна да я разглежда и да пита. Бащата на свой ред спокойно отиде до него и, вместо да се опитва по-бързо да го отведе и да си продължават по пътя, спокойно и търпеливо започна да му обяснява – каква е тази дупка, какво има вътре, защо е отворена, какво е станало с металната скара, защо е опасна дупката, какъв е тоя клон и защо стърчи така. Детето разглеждаше и слушаше с огромен интерес, сякаш попиваше думите като суха гъба.

Пак казвам – тук не става въпрос за психологически теории за детското развитие, нито пък за интерпретации кое какво значи за детето. То, детето, си знае защо едно или друго му е интересно (макар че рядко ще го каже). Важното тук са отношението и подходът на бащата, който знаеше колко важно е да се разговаря. Този баща уважаваше сина си и говореше не на ‚детето‘, а на мъжа, в който това малко момче ще се превърне един ден.

Жалко е, че подобни случки се виждат все по-рядко. А може би просто на мен така ми се струва. Не знам. Но не ме оставят на мира тези мисли за уважението към децата и към тяхното положение. Всички са се втурнали да обясняват колко е важна любовта към децата и как да ги обичаме, а никой не обелва и дума за уважението. За това, че детето е човек, който заслужава и трябва да бъде чут и да бъде взет насериозно като всеки друг човек.

Защото за да пораснат не само физически, но и духовно, децата имат нужда от родители, които да ги уважават. Да ги уважават и да гледат в тяхното бъдеще, да говорят на личностите, в които тези деца ще се превърнат. Родители, които имат трудности да мислят за преходността на собствения си живот ще имат трудности и в това да приемат преходността на детството. Няма да приветстват порастването на детето си и ще страдат при неговото отделяне от семейството. Ще се държат с него сякаш е по-малко и по-зависимо отколкото е в действителност и по този начин ще пречат на неговото израстване вместо да му помагат.

Естествено нещата в дълбочина са безкрайно по-сложни, но и целта на текста не е научна. В крайна сметка не знам защо се случва всичко това. Но виждам, че липсата на уважение към децата е масова. Всъщност липсата на уважение е навсякъде, не само между родители и деца. Между колеги, съседи, съпрузи, съграждани, та чак до различни народности и етноси. Не знам доколко всички тези неща са свързани, но ми е все по-трудно да бъда оптимист. Но това вече е друга тема.

Автор: Валентин Йорданов