История и психоанализа

Въпреки че често се налага да се прави разграничение между психоаналитичното изследване на личната, субективна история и историческата наука, те всъщност са много по-близки отколкото повечето хора предполагат. Хубав пример са някои съвременни исторически изследвания върху Тукидид – родоначалника на научния подход към историята. Те показват, че неговия фундаментален труд „История на Пелопонеската война“ от 5 век пр.н.е е бил замислен не като едно самоцелно и стриктно научно документиране на събития, а по-скоро като отговор и дори възражение на една масово приета по неговото време интерпретация на близкото минало. Има основания да се смята, че този най-важен исторически документ от тази епоха, е целял не просто систематично да документира какво точно се е случило, но и да предложи едно друго тълкуване за това защо нещата са се случили именно така.
Всеки любител историк, независимо от конкретния си интерес, се сблъсква с подобни неща отново и отново – историческата наука се е занимавала колкото с документирането и интерпретирането на събития, толкова и с това да преосмисля, да търси във вече познатото един различен прочит от онзи, който трайно се е фиксирал  в народната памет.
Същото нещо можем да видим и в психоанализата. Онова, което често се случва е, че личната история, личният роман за живота на страдащия се е превърнал в изключително солиден и неприкосновен – добил е статута на нещо свещено, което не може да се докосва. Често това стига до страх изобщо да се мисли, че нещо в миналото може да е имало и друг смисъл, друго значение. Сякаш да се погледне по друг начин би било предателство към участниците в една споделена история. Ето защо част от целта на анализата ще бъде да се отвори едно пространство, където човек да може да започне да мисли за едно прекалено ясно минало и да си позволи да постави под въпрос смисъла, който досега му е придавал.

Симптом и истина

Една от фундаменталните разлики между психоанализата и всички останали форми на психотерапия, е нейното разбиране за душевното страдание като израз на някаква лична (субективна) истина.  Общоприето е в душевните проблеми да се вижда някаква грешка, нещо повредено, някаква част на личността, която трябва да се поправи, нещо извън строя – от там идва и понятието „психично разстройство“, сякаш има правилен строй, към който всеки трябва да бъде пригоден или „настроен“, за да бъде душевно здрав.

Именно в това е дълбоката разлика. Психоанализата отива отвъд привидното и показва, че макар и странно, душевното страдание не е грешка или недостатък, а посочва нещо дълбоко вярно за историята на страдащия. Една истина си проправя път в ежедневието под формата на болезнен компромис, за който няма място и който не просто не може да се разреши, но дори не може да бъде назован и мислен.

От това разбиране произлиза и целта на самата анализа – човек да осмисля тази лична истина. В кабинета на аналитика, човек ще бъде призован да говори, но не за да предаде нещо, да бъде разбран и да му се даде съвет, а за да може той самият да чуе и разбере собствената си история. Именно това разгръщане на словото и постепенното откриване на завоалираните смисли позволява на човек да се освободи от някаква част от своето страдание и да го замени със една лична истина, която до този момент не е могъл да разбере и приеме.

Старогръцки легенди и митове |Н. А. Кун

Замислил се Нарцис, загледан в образа си във водата. Изведнъж страшна мисъл му дошла в главата и той, наведен до самата вода, започнал тихо да шепти:narcis
– О, мъка! Страх ме е, не съм ли влюбен в самия себе си! Та ти си самият аз! Аз обичам себе си. Чувствам, че малко ми е останало да живея. Едва разцъфнал, ще увехна и ще сляза в мрачното царство на сенките. Смъртта не ме плаши; смъртта ще тури край на мъките на любовта.
Силите напущат Нарцис, той бледнее и чувства вече приближаването на смъртта, но все пак не може да се откъсне от своя образ. Нарцис заплаква. Сълзите му падат в бистрите води на ручея. По огледалната водна повърхност се образуват кръгове и прекрасният образ изчезва. Нарцис в ужас извиква:
– О, къде си ти? Върни се! Остани! Не ме напущай, това е жестоко. О, позволи ми поне да те гледам!
Но ето водата пак е спокойна, пак се появява образът, Нарцис пак го гледа, без да се откъсне. Той чезне като росата под лъчите на палещото слънце. Нещастната нимфа Ехо също вижда как страда Нарцис. Тя го обича, както и преди; сърцето й се свива от болка поради страданията на Нарцис.
– О, мъка – извиква Нарцис.
– Мъка! – отвръща Ехо.
Най-сетне изтощен,Нарцис изстенал с отпаднал глас гледайки своя отразен образ:
– Сбогом!
И още по-тихо, едва чуто прозвучал гласът на нимфата Ехо:
– Сбогом!
Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му.

      Н. А. Кун „Старогръцки легенди и митове“

Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия

„Нямаше съмнение, че Дора си беше поставила цел, която се надяваше да постигне чрез болестта си. И тази цел не можеше да бъде нищо друго, освен да раздели баща си от госпожа К. Тя не би успяла да я постигне с молби и уговорки. ЗДораатова търсеше успех, като предизвикваше у баща си ужас (напр. прощалното писмо), будеше съчувствието му (припадайки в безсъзнание), и ако всичко това не помогнеше, се надяваше поне да му отмъсти. Тя добре знаеше колко е привързан той към нея и как всеки път, когато го разпитват за състоянието й, очите му се насълзяват. Напълно съм убеден, че Дора би оздравяла веднага, ако баща й заяви, че заради здравето й ще жертва връзката си с госпожа К. Надявам се той да не бъде заставен да го направи, защото тогава Дора би разбрала какво силно оръжие държи в ръцете си и вероятно не би пропуснала да се възползва от заболяванията си при всеки бъдещ случай. Ако баща й обаче не се поддаде, съм напълно убеден, че тя няма да се откаже толкова лесно от болестите си.“

З.Фройд „Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия“
1905г.

Житейски уроци – полуфабрикат

   (публикувано в http://www.webcafe.bg на 17.11.2015)

    Странно е как нещастието и душевните проблеми се превърнаха в некомпетентност. Толкова години ни го натякват, че накрая започнахме да им вярваме. Някъде във фейсбук или по страниците на списанията ни втълпиха, че тревогата, мъката, страха и всички други проблеми са просто някакво незнание. Нещастен си, защото не знаеш как да мислиш позитивно, как да живееш тук и сега. Не знаеш 5-те принципа на щастливия брак, 10-те правила на дълголетието и 3-те съвета на Айнщайн за любовта. Отворете някое популярно списание и ще видите. Цели орди специалисти са готови да Ви научат как да сте щастливи, как да намерите правилния партньор, как да постигнете мечтите си. Илюстрирани ръководства написани като за идиоти. Има си за всяка сфера от живота – „10 правила как да спорим вкъщи“, „5-те принципа на вътрешната свобода“, „Как да се обичаме истински“, „5 стъпки за да повярваме в себе си“, „Как да не ревнуваме“, „Как да спрем да отлагаме“, „Как да постигнем вътрешната хармония“ и още толкова много други…  Това е то – просто трябва да се научиш.

    Преди имаше пространство заstudyofwoman философията, поезията, литературата и музиката, които говореха и се опитваха да назоват някаква истина. Човешката природа беше изпълнена с противоречия, парадокси и двусмислия и никой не настояваше, че трябва да се сложи точка на търсенето.  Писателите задаваха въпроси към света и към живота. Провокираха ни да мислим и да задаваме собствените си въпроси, да търсим път, да извършваме някакво духовно усилие.

   Но изкуството и културата загубиха своето място. Всичко човешко беше избутано в ъгъла на общественото съзнание, за да направи място на новата плоска духовност и нейните евангелия – списъци с готови рецепти и житейски ръководства. Кратки, плитки и обидно елементарни уроци по живот, които ни дебнат зад всеки ъгъл. Мъдрости-полуфабрикат върху фейсбук-картинки, трябва само да си ги притоплиш в микровълновата. Сякаш нещастният е просто невеж, неможещ или незнаещ. Един непросветен, който трябва да бъде научен как се живее от ‚успелите‘ и ‚експертите‘. Той вече не е дух и душа, изправен пред пропастта на полусмисления живот и безкрайната плашеща дълбочина на целия видим и невидим, вътрешен и външен свят. Той е просто машинка, на която програмата й куца.

   Страдате от депресия? Няма никакви проблеми, просто ни кажете как мислите, за да ви научим как да го правите по-правилно, по-позитивно. Ами да – ето го проблема – начинът, по който мислите очевидно е грешен (демек вие сте си виновни), това което чувствате е грешно, но не се тревожете повече! Ей сега ще ви поправим мисленето. За по-сигурно вземете и това хапченце – то ще ви накара да се чувствате по правилния начин, защото в момента се чувствате неправилно, а това е много лошо! Представяте ли си, не дай си Боже, ако всички почнат да се чувстват неправилно какво ще стане?!

   Извинявам се за сарказма, но как иначе да реагира човек на такава зловеща обида? Това не е спор за политически убеждения или здравословно хранене. Това е най-финото и най-трудно познаваемо нещо на този свят – душевността.

   Най-отвратителното обаче е другаде. Всичките тези максими – „Всеки може всичко“, „Подсъзнанието може всичко“, „И ти можеш да бъдеш каквото си поискаш, само прави това и това“ или нещо от този сорт – зад всичко това стоят безмилостни упреци: ти си невеж, можел си да бъдеш щастлив, но си пропилял възможността. Не си мислил както трябва, не си виждал света правилно, изгубил си детето в себе си, не си дал порив на въображението си и така нататък… Взимам си думите назад – това не е обида, това е обвинение. За човек, който гледа на себе си като на вечно губещ и на живота си като на поредица от провали и разбити мечти, това са зловещи обвинения. Да твърдиш, че затворът на собствените му страдания е само илюзия, решетки от въздух, от които не се е освободил просто заради липса на елементарна ‚житейска мъдрост‘ и смелост (и това го има – нещастните нямали смелост да бъдат щастливи!) – това е изключително тежко обвинение и прави само едно – вменява още вина. А когато човек все пак се насили да последва тези уроци и не постигне почти нищо, това води до още по-тежко страдание, дори до отчаяние.

    Не знам как се е стигнало до тук, но преди нещата са били различни. Психотерапията (психоанализата) е започнала именно със схващането, че в душевните симптоми има някаква заключена истина, някакъв апел. Зад тревогата, страха, меланхолията и болезненото повторение има някакво слово, което не може да бъде изречено, и което няма кой да го чуе. Нещо, което е несъвместимо не просто между човешкото и околния свят, но и вътре в самите нас. Една съкровена и дълбоко лична истина, която не може да бъде позната, е заклещена от присъщите на душевността противоречия и принудена да намери изкривен начин да се заяви като някакъв неразбираем болезнен компромис.

    Но в идеален свят с идеални хора няма място за сложност, противоречия и двусмислие. Няма как човек да иска две противоположни неща или пък да казва повече, отколкото изрича на глас. Няма как хем да обичаш, хем да мразиш. За новите експерти по живота душевността е станала също толкова плитка и еднопластова, колкото и професионално ретушираните им колажи от снимки на „щастливи“ и „успешни“ хора (всъщност фотомодели). Навират ни ги в устите от сутрин до вечер заедно с елементарните си уроци по живот от по едно изречение – извадени от контекст, семпли, пластмасови и кратки.
Но истината не е кратка и не е написана върху картинка във фейсбук.

Автор: Валентин Йорданов

Публикувано на

Между фалша и отчаянието

(публикувано в  http://www.webcafe.bg на 01.07.2016)

Има някаква отрова в градския въздух, с която рано или късно сe свиква. Едно тихо безумие се настани удобно в ежедневието ни и миризмата му, изглежда, неусетно се е сляла с дома. То е там пред очите на всички.

Ето предаването прекъсва само за 15-ина минути, човек натиска уверено “mute” на дистанционното и мисли, че се е спасил. Но всичко тепърва започва, защото сега там на екрана, дори и без звук, истинският живот с главно „И“ ще се разгърне в цялото си великолепие.

Виждаме как млада двойка влюбени с огромен ентусиазъм руши покъщнината на уж стар и вехт, но всъщност огромен апартамент, за да започне на чисто своето приключение наречено семеен живот. Но рекламата, разбира се, не е за един непосилен, доживотен, смазващ заем за дом, който тези двамата посмъртно не могат да си позволят. Съвсем не – това е реклама за жилищен кредит „Нов дом, ново начало“ с неустоимо ниска лихва, която ще оскъпи едва двойно апартамента за срока от 30 години.

Ех значи, какви мили хора са от тази банка – как помагат на младите…
Но това съвсем не е достатъчно, защото разказът продължава. Ето едно друго по-улегнало семейство. В зловещо рамкирана стерилна идилия видиотени деца се въргалят в кал и после в същинско изстъпление ликуват заедно с майка си, която е успяла да им изпере дрехите с незнам-си-къв препарат.

В съседния апартамент пък някаква тийнеджърка уж като всички останали затормозени младежи намира родителите си за досадни. Иска й се да се махне от дома, да й се случи нещо. Иска светът да приеме, че вече не е дете. Но когато дочува звука от отварянето на бутилка безалкохолно на вечерната трапеза, всичките й вътрешни борби и противоречия, цялата й житейска обърканост, която изведнъж се е стоварила на крехките й рамене, се изпаряват като жалък мираж. Тя сяда на масата със семейството си, разгръща най-любящата усмивка на света и с майка й са отново най-добри приятелки (защото пият подсладена газирана вода и ядат кренвирши почти изцяло правени с месо).

Ами бащата? Няма проблеми, и за него имаме подготвена програма. Сега ще му покажем колата, която никога няма да си купи. Тя естествено е карана от привлекателен манекен, който задължително кара само по празни пътища без помен от други коли, без сфетофари и винаги с предимство, а жените, които подминава (по случайност топ-модели), припадат една по една в едва прикрити еротични спазми.

Но стига вече глупости, ето най-накрая нещо истинско – една марка (защото марката е човек, дори повече – тя е приятел) предлага нещо специално за тийнеджърите, защото само тя наистина ги разбира. Виждаме как самотният и изолиран младеж изведнъж ненадейно се натъква на магическата рецепта как да привлече вниманието на момичето от съседния клас – сладкиш, в опаковка от шарен найлон. Защото какво друго олицетворява по-истински „нежността“ или „любовта“ от евтината имитация на шоколад?

Умелите режисьори правят така, че вафлата (или фантата с новия вкус или каквото и да е) да е уж само някакъв дребен, страничен детайл в кратката история. Но някак си накрая на рекламата човек все пак остава с чувството, че без продукта никога нямаше да се случи срещата на младите.
Именно в тази зле инсценирана непринуденост е скрит ключът – нито едно от тези неща не е онова, което всъщност някой желае. То, нещото от рекламата, е само съпътстващо, то просто придружава Момента, било то момент на щастие или на някаква мимолетна, но съкровена човечност. Защото в крайна сметка онова, което увлича неусетно не е нито перилния препарат, нито кренвирша, нито дори лъскавия автомобил. Те само чертаят координатните оси на един въображаем свят, който запленява чрез едно друго прикрито обещание, но едновременно с това смазва с тежестта на своята непосилност.

И не ме разбирайте погрешно. Изобщо не говоря само за рекламите или за пошлостта на бизнеса. В цялата тази помия съвсем не са най-виновни търговците. Защото чии фантазии се разиграват на екрана всъщност? Кой има нужда от такива нелепи измислици?

Една майка може съвсем ясно да си дава сметка за реалната стойност на перилния препарат и да няма никакви заблуди относно това какво купува. Но все пак тя може да позволи на образа за онази нелепа идилия да присъства някъде в нейния вътрешен свят, макар и заклеймявайки я като „нереална“.

Защото тези деца, които ликуват от щастие, че майка им е изпрала някакво петно, са именно нейната фантазия. Фантазията, че все пак може и да съществува някъде подобно „щастливо“ семейство, което да обича до такава гротеска степен. Тя ще знае, че това с препарата са пълни глупости, но все пак ще си позволи да вярва, че може би, по някакъв друг начин, някъде другаде, такова семейство и такава обич са възможни.

Години по-късно същата тази майка по подобен начин ще допусне у себе си и онази обидна карикатура на дъщеря в пубертета, която не просто няма да я ненавижда, а ще я обича като най-добрата си приятелка, защото е „сготвила“ полуготова супа Маги и е купила бутилка кола от денонощния.

И между другото, моля недейте да възразявате, че нямате телевизор и „не гледате реклами“, защото измеренията на това безумие са далеч отвъд телевизията и медиите. Защото мъжът, който си фантазира как красиви жени го съпровождат със съблазнителен поглед докато кара кола по вечно празни улици, този мъж е сред нас. Той е по улиците и няма нужда от реклами, екшън филми или “Top Gear“, за да си вярва.

Младата двойка, която едвам събира пари да плати наема на прогнилата двустайна кутийка в 16 етажната панелка, може колкото си иска да се хвали, че не гледа телевизия, но всъщност да е още по-безнадеждно затънала в мръсния свят на чистите електронни изображения от екраните на телефоните си. Защото онзи нереален огромен апартамент нашепващ някакво абсурдно „ново начало“ е съвсем жив в тяхната фантазия (сякаш някой някога е можел да изтрие миналото и да започне „отначало“ или „на чисто“…).

Този апартамент е там, на тeхния facebook профил, в професионалните стерилни снимки на несъществуващи съвършени домове, публикувани от някакъв измислен уебсайт за вътрешен дизайн. Той е там в съжителство с всичките им нелепи картинки с житейски мъдрости от по едно изречение, които едва едва прикриват ниската им култура. Също там са и селфитата им, заради които естествено са похарчили последните си стотинки, за да купят прескъп телефон с камера, която автоматично да замазва несъвършенствата по лицата им (защото апарата, чиито снимки показват един по-реалистичен образ, веднага се отхвърля като некачествен).

Надявам се вече да става ясно, че тук изобщо не говорим за нещо наложено насила или привнесено отвън, за някакъв корпоративно-консуматорски заговор за експлоатация (въпреки, че експлоатацията е естествено последствие).

Това е нещо общочовешко и централно за душевността. Всяко човешко същество е донякъде стъпило с единия си крак в подобен фиктивен свят и зависи от него по начини, които могат да носят както вдъхновение, така и много страдание.

Съвременната реклама, филмът, фейсбук стената, билбордовете, медиите, музикалните клипове, пресата – те не изграждат от нищото един въображаем свят – той винаги си е бил там. Те просто настървено ни зоват да се потопим в него и да му вярваме, докато паралелно с това го превръщат в нелепост. Целия този фалш паразитира върху едно съвсем обикновено човешко отчаяние, което отказва да приеме своето скромно и временно място в свят, който нищо не ни дължи и където съвсем не всичко е възможно.

Защото точно отказът е онова, което всъщност отваря пътя на фантазията за онези вечно щастливи и любвеобилни до крайност деца от рекламите. Онзи така познат отказ на все повече родители да си преглъшат нарцисизма, да поемат върху себе си недоволството на децата си, да приемат понякога да не бъдат обичани и децата им да не бъдат винаги щастливи, но пък за сметка на това да ги научат на нещо за живота и за това как да бъдат хора сред други хора.

Същото е и с мъжа, който отказва да приеме, че мъжествеността няма нищо общо с автомобилите, афтършейва, самобръсначките с 15 ножчета и изобщо с нищо, което може просто да си закупи.

Ами онзи смотан младеж? Кой ще му обясни болезнената истина, че нито шоколадената вафла, нито фантата с новия вкус, нито каквото и да е друго няма да му помогне да превъзмогне прикритото си себелюбие? Защото точно то е в сърцето на неговата самота. Най-често именно онзи скрит за страничния наблюдател нарцисизъм е онова, което пречи на самотния юноша да приеме възможността да бъде отхвърлен от девойката и да поеме риска да направи първата несигурна крачка, вместо пасивно да се задоволява с фантазии за нелепи срещи като тези от рекламите.

Ако някой не е разбрал, ще поясня – отказа от елементарна човечност и честност със себе си не е измислица на рекламите или интернет и засяга всеки един човек и неговата готовност да се самозаблуждава. Нарцистичното удобство на самозалъгването гради това безумие, което идва не от другаде, а от самите нас и пропива всеки аспект на културата ни.

Фалшът работи неуморно, за да прикрие един свят, който гние. Той е там в пластмасовите устни на чалга плашилата и в жалката им пантомима на мутренския начин на живот, мечтата за коeто унищожи морала на цяло поколение.

Фалшът е в полуразбираемия българо-английски жаргон на по-новото поколение, което несъзнавано се ситуира в света от екраните си (свят, в който се говори предимно на английски, а не на простия български език).

Фалшът е в изкуствено състарените дървени рафтове от никнещите като гъби еко-био магазини, които отчаяно настояват над своята псевдоприродосъобразност и прикрито обещават, че с варивото от друг континент и бутилка прясно изстискан плодов сок си купуваш по-дълъг живот.

   Но защо толкова шум за нещо толкова очевидно? Всеки здравомислещ човек много добре разбира всичко това и знае каква е реалността. Но вижте – именно в това е уловката, защото не става дума за реалността! Всички тези неща – рекламите, филмите, сериалите, поп „културата“ – те отдавна са изоставили каквато и да е претенция да се отнасят към реалността. Те не ни казват какъв трябва да е нашия живот – те диктуват каква трябва да е нашата фантазия.

И именно когато уж се откъсваме за малко от тежката реалност в света на фантазията, точно тогава ние затъваме най-дълбоко. Защото този свят постепенно стана лишен от елементарна човечност; той е гротескен, себичен до разрушителност, нелеп, непосилен и носи изключително много страдание.

Най-голямата ирония е, че хората търсещи помощ при психолози обикновено са представяни от медиите като хора с проблеми, които имат трудности да се справят с живота. Действителността била непоносима за тях, не можели да се адаптират, трудно им било да се оправят и търсели помощ. А всъщност истината е точно обратната. Тези хора обикновено си се справят много добре с живота – те отиват при психолога не заради реалнността, а заради фантазията, която е станала непоносима.

автор Валентин Йорданов

Pink Floyd – Лудостта отвъд стената

1

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.02.2016)

Ако попитате случаен човек ‚Какво е лудостта?‘, най-вероятно ще Ви отговори, че това е нещо като болест на мозъка, при която човек трайно губи връзка с действителността и му се привиждат измислици или нереални неща. Това обобщение изглежда е толкова широко прието, че рядко подлежи на коментар дори и сред професионалисти.

pink_floyd_the_wall___the_trial_by_iam16bits-d9kbv9uНо в музиката на Pink Floyd, нещата изглеждат различно.  Душевният срив на основателя на групата Сид Барет оставя дълбоки следи у останалите членове. Години по-късно, когато вече без него са постигнали световна слава, те ще заложат темата за лудостта (му) в най-успешните си албуми. Изтъкани от неясни метафори, алюзии и двусмислен език, техните текстове дават едно различно място на лудия – място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи. По думите на Роджър Уотърс относно “Стената”, албумът е останал толкова известен най-вече защото в него има нещо, което постоянно се движи под повърхността и резонира в душевността ни по особен начин.

pink-floyd-motherИменно в този албум и в едноименния филм създаден по него, лудостта заема централно място. Песните предават историята на едно полудяване с изключителна проницателност и жесток, суров тон. Макар и преплетен с привидно vlcsnap-2016-02-25-12h39m55s1далечни и понякога странни разсъждения, в текстовете може ясно да се отличи един житейски разказ. Главният герой се казва Пинк и историята на живота му, както при всеки друг човек, започва още преди той да се роди.

Песните проследяват неговото детство белязано от отсъстващ баща, който е убит на фронта[1], докато Пинк е още бебе, и от обсебващата майка, която не иска за него нищо друго, освен той да си стои вечно до нея.[2] [3]

pink-floyd-the-wall-teacher-thewall-161pyxurzОт дома историята се пренася към мъчителното му навлизане в обществото представено през образа една жестока училищна система. Класната стая, която става и емблема на целия албум, смазва индивидуалността.[4] Свидетели сме как в училището комплексираните учители се гаврят с учениците с почти сvlcsnap-2016-02-25-12h37m54s67адистично наслаждение.[5] Години по-късно, в своите халюцинации Пинк ще се връща към това училище, където деца носещи едни и същи зловещи маски на лицата си маршируват по поточни линии за да паднат накрая един по един във фунията на голяма vlcsnap-2016-02-25-12h24m34s187индустриална месомелачка, откъдето излизат на парчета кайма. Но въпреки трудностите през юношеството, Пинк в крайна сметка става музикант – „кървящо сърце“, както го нарича учителя му подигравайки злобно vlcsnap-2016-02-25-12h23m32s157поетичните му наклонности. В края на първото действие вече като известен музикант и сякаш без да го иска, той е увлечен в лъжливия свят на славата, леките жени, наркотиците и всички други крайности на рок звездите (подобно на истинския Сид Барет).
Но веднъж постигнал успех и слава, започва и неговият душевен упадък. Песните разкриват вътрешния свят на човек, който се изплъзва на света. Той не може да се впише, постепенно бракът му се проваля и той потъва в пълна изолация. Другите хора, техните желания и стремежи му стават все по-чужди и неразбираеми. Опитите му да се свърже отново със съпругата си са ту вяли, ту отчаяни, и винаги странни[6]. vlcsnap-2016-02-25-14h04m42s188

Полудявайки постепенно, той започва да вижда ужасяващото навсякъде около себе си – както в социалните така и в интимните отношения. vlcsnap-2016-02-25-14h04m53s38В неговите мисли и халюцинации се вплитат ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващия такт на консуматорския битовизъм. Той вижда майчината любов  изобразена като поглъщаща и задушаваща, а майчината прегръдка – като стена. Жена му е изобразена като огромна зловеща богомолка, която се гаври с тялото му, а учителя – като чук, който иска да го смели на кайма (или може би да го направи на чук, също като себе си).                     tumblr_lkt4loLdE81qezdpvo1_500
vlcsnap-2016-02-25-12h39m15s110 В края на своята история, вече напълно потопен в лудостта си, Пинк разбира че е полудял. Във финалния си делир той е изправен пред съда на собствената си съвест и съден за това, че е показал човешки чувства и че е луд, като с това е съсипал vlcsnap-2016-02-25-12h39m20s160живота на близките си. В това последно действие, когато всички се изреждат да го обвиняват и подиграват, той е изобразен като безжизнена парцалива кукла, подмятана като неодушевен предмет от зловещите гротескно изобразени герои от историята си.

vlcsnap-2016-02-25-12h39m42s125 vlcsnap-2016-02-25-12h28m50s1И точно тук, в ужасяващия спектакъл на този извратен „процес“ ние ставаме свидетели на нещо, което е далеч от онова „скъсване с реалността“. Тук, в пика на своята лудост, Пинк се среща с нещо, което се оказва много по-истинско за него от самата действителност. Тук той ни показва, че наистина завинаги е останал просто един предмет в ръцете на всички тези хора, едно парче оживена плът, на което не му се полага да има човешки чувства, един обект, на който другите да се наслаждават, и това е ужасяващата истина за неговото място в света.

И всичко това ние ще го видим в лудостта на Пинк. Ще видим свръхпротективната и контролиращата майка, която нахлува във всеки аспект на съществото му. Някой, който иска да си го държи цял живот в клетката на дома, само за да му се любува вечно. Ще видим училищната система, която го третира като безличен, бездушен бъдещ работник – просто къс месо, което трябва да бъде смляно, оформено и внедрено в системата. Виждаме жена му, за която сякаш никога не е бил друго освен сексуален обект и неговите музикални мениджъри, за които е просто поредната рок звезда, от чиято слава ще изцедят максимално много пари, а след това ще го изхвърлят на боклука при останалите.

vlcsnap-2016-02-25-12h36m55s234vlcsnap-2016-02-25-12h40m05s100    Да съществува само за да бъде обект на чуждото наслаждение е непоносимо за човешкото същество, равносилно на това да бъде жив мъртвец. Ужасяващият отговор на един екзистенциален въпрос, от който Пинк не може да избяга, е квинтесенцията на неговата лудост.
Ето защо в своя изключителен разказ той съвсем не скъсва с действителността, а точно обратното. Той наистина се срива душевно, но лудостта му не го прави гротескен, хаотичен и нелогичен – напротив, самия свят е разобличен като такъв. В своята лудост Пинк започва да вижда едно зловещо измерение не само на собствения си живот, но и на съвременността, и неговият ужас е неспособността да си затвори очите.           vlcsnap-2016-02-25-14h05m31s159

                    Докато „нормалните“ хора могат да държат една вътрешна дистанция от всичко, за Пинк има само едно спасение – пълна изолация. Но неговата лудост ни казва и друго. Поставяйки на сцена зловещата истина за своя собствен живот той разбира и една истина за отвратителната месомелачка на обществото и неговия бит. Пинк вижда не просто себе си, но и съвременния човек просто като предмет, роботизиран бездушен работник, чук в безкрайната армия от еднакви чукове, или просто като поредната тухла в стената. Веднъж потопен в този страшен свят,  желанията и страстите на другите му стават чужди, странни и дори плашещи. Той не може повече да се свърже с друго човешко същество, така както другите го правят.       vlcsnap-2016-02-25-12h20m33s41

   Обществото е разобличено като брутално, нечовечно и безжалостно експлоатиращо всички, а близките му хора – като чудовищно себични същества, които се редуват да го ползват като неодушевен предмет за собственото си болно наслаждение. През целия си живот Пинк гради стената именно за да се предпази от ужаса на една действителност, на която нито може да придаде друг смисъл, нито да скрие от себе си.vlcsnap-2016-02-25-12h40m51s49vlcsnap-2016-02-25-12h41m13s3

   И след всичко това е съвсем логично, че в големия театрален завършек, когато съдът го намира за виновен отвъд всякакво съмнение и заслужаващ най-голямата тежест на закона, неговата присъда е да се реализира най-дълбокия му страх – стената да бъде разрушена и той да бъде ‚изложен‘ на останалите хора. (равносилно, може би, на смърт?) Крахът на стената е края на историята.

  vlcsnap-2016-02-25-12h41m18s50 Обикновено стената от „Стената“ се свързва с отчуждението, с някаква фундаментална социална пречка, нещо наложено отвън, което ни разделя. Една бариера, с която съвременният човек трябва постоянно да се бори, за да не загуби връзка с останалите хора. Разбира се, от една страна всичко това е така, но от друга гледна точка именно в това се крие и голямото недоразбиране на цялата история. Защото Пинк, въпреки че се опитва да се измъкне от своя затвор, всъщност има нужда от своята стена и именно това е сърцето на разказа. Той сам я е изградил – тя е единственото нещо, което го предпазва от свят, който е неспособен да понесе, и в това се корени целия парадокс на неговата трагедия.

   Неговото нещастие всъщност е предречено още когато се ражда. Втората песен е едно послание към него, което съдържа част от онова, което той ще разбере по най-болезнения начин: (Песента  ‚Thin Ice’ (Тънък лед):

  „Мама обича своето бебе, и тати те обича също. И морето може и да ти изглежда топло, а небето – синьо. Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор на милион белязани със сълзи очи – то тогава не се чуди, когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти да потъваш обезумял, безпомощно стържейки със нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти.“

     Ако предишни албуми на Пинк Флойд като “Тъмната страна на луната” са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то “Стената” е със сигурност отговор – светът може да е само привидно „нормален“ или „човечен“ и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини. Той трябва да не знае цената на своето щастие и парадокса на своите желания. Той трябва да може да вижда себе си като нещо повече от гайка, в огромната машина на обществото. Само способността да се дистанцира вътреш но и да не вижда ужасното в света ще му позволи да живее „нормален“ живот.

   Има много възможни интерпретации на тази история и можем да си спекулираме до безкрай какво означава всичко и накрая пак да бъркаме. Едно обаче е сигурно – Пинк Флойд ни показва, че има едно измерение на нашите фантазии, сънища, измислици и дори на лудостта, което ни води отвъд логичното и рационалното и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност. Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим без да поставим под въпрос координатите на собствената си „реалност“.

   Музиката и текстът на този албум са мрачни, сурови и тягостни, но същевременно показват една истински дълбока човечност и състрадание към най-отхвърлените и най-онеправданите в нашите обществата – лудите. Едно невероятно уважение към хора, които имат какво да ни кажат, и чиито нелепости си струва да чуем.

Автор: Валентин Йорданов

[1] Първата песен „In The Flesh?“ завършва със звуци от пикиращи бойни самолети, които във филма представят кончината на бащата по време на войната. Неговата смърт съвпада с раждането на момчето (бебешкия плач в началото на следващата песен).

[2] Във филма има множество сцени, в които като дете Пинк търси предмети останали от баща му, облича се в неговата униформа, търси дори самия него на гарите, където други войници са посрещани от семействата си. Третата песен е специално обръщение към бащата, а седемнадесетата „Вера” е алюзия към песента на Вера Лин „We will meet again”, хит на фронта през втората световна война, която съдържа ироничния въпрос на Пинк какво е станало с обещанието баща му да се върне.

[3] Песен 6 „Майка“: „Мама ще сбъдне всичките ти кошмари, мама ще всели в теб всичките си страхове, мама ще те държи тук под крилото си, тя няма да ти позволи да летиш, но може да ти позволи да попееш…“ и накрая „… Ти винаги ще бъдеш бебе за мен.“

[4]  „Нямаме нужда от контрол на мислите, мрачен сарказъм в класните стаи. Учители, оставате децата на мира!“

[5] „Когато пораснахме и отидохме на училище, там имаше някои учители, които нараняваха децата по всеки начин, който намираха. Изливаха подигравките си върху всяко нещо, което правехме, излагайки на показ всяка наша слабост, колкото и добре да е била скрита. Но в града всички знаеха, че когато учителите се приберат вечер у дома, техните дебели психопатни жени ги смазваха на косъм от животите им.“

[6] Песните „One Of My Turns“, „Empty Spaces“, „Don’t Leave Me Now“, „Hey you“, ”Nobody home”, всички се занимават с отчуждаването от света и от жена му, и с отчаяните му опити да се приобщи отново.

Народ от главни герои

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.12.2015)

   Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля. Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице – от епизод на епизод и от сцена на сцена. Целият свят за него е декор – просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.

   Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това. Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност – те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.

   За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света. Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърленият през прозореца на колата боклук потъва в небитието – сякаш изчезва от реалността, защото сцената, в която той шофира, е свършила и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи. И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклука му, така ще потъне в небитието и нещастието на експлоатираните от него хора. Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е победител, значи всичко е наред. И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус – този човек ще остави недвусмислена диря след себе си. Защото в неговия свят няма нищо свещено – това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.

   Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.

   В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани. Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищявки. Тези малки невръстни хора редовно са издигани в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порастне очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви граници и постепенно само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота. Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството. През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително както в онзи краен пример по-горе, шанса е голям да прекара дните си в подобен филм. Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота. Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина – недостатъчна. С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно. Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и той ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици. Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.

   Може и да звучи банално, но в края на крайщата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота. Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се уригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои. Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центърът на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение. Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно. Свят на хора и природа, с които трябва да се съобразяваме и да почитаме.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано ‚не‘, когато порастне няма да успява само да си каже ‚не‘ и ще остане роб прищевките си. Уловено в клопката на смазващия нарцисизъм, то ще е обречено да живее гонейки фиктивни образи и низши страсти, и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.

   Но да казваш „не“ не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително – непростимо насилие! По списанията няма място за намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не… Култът към „себе си“ трябва да бъде подхранван. Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон за останалите хора, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центърът на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат – нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.

Автор: Валентин Йорданов

Играчките не могат да говорят

(публикувано в http://truestory.bg на 18.10.2015)

Преди години станах свидетел на нещо, което ме занимава и до днес. Нещо съвсем типично, което всеки родител е виждал поне веднъж. Едно мъничко момченце на не повече от 3-4 годинки се спира пред витрина с играчки. Изглежда като омагьосан от някакво камионче. Не иска да си тръгва, дърпа се сякаш целия му живот зависи от това да го има. „Искам, искам, искам“. Родителят най-накрая се предава и му го купува.  Само няколко часа по-късно още в същия ден камиончето вече е захвърлено в ъгъла на детската стая, а детето е загубило всякакъв интерес.

Тъжно е колко неразбрано остава детството. Колосални индустрии налагат идеята (и то успешно), че смисълът на детството е в това да се забавляваш, да си доставяш удоволствие. На децата следва да се гледа като на безгрижни, непорочни и необременени от живота създания, които трябва да бъдат постоянно забавлявани и същевременно предпазвани колкото се може по-дълго от неприятните действителности и от сериозните проблеми, с които възрастните се борят.

Но децата съвсем не са толкова безгрижни. Напротив, те са млади хора, току-що встъпили в света и се занимават с най-фундаментални въпроси. Защо са тук, от къде произхождат, по чия воля са на земята, какво се иска от тях или какво искат те самите? Какво е да си мъж или жена? Едно дете на 3 години няма да се обърне към баща си и да го попита тези неща директно. То още няма думите, няма понятията, с които да мисли по тези въпроси. Но това не значи, че те не го занимават.

Малкото момченце пред витрината несъмнено прави връзката между играчката и спомена за това как е видял истински камион. На нас не ни прави впечатление, но огромната машина, нейния размер, рева на двигателя и усещането за нейната мощ сигурно са направили дълбоко впечатление на този бъдещ мъж. Той сигурно разбира по свой си начин, че там се крие нещо много важно за него. Нещо, което в младите му очи има общо с това какво е физическата сила, къде са нейните граници и дори – какво е мъжествеността и какво е да си мъж.

Стоейки пред витрината за него тази малка играчка сигурно е изглеждала сякаш притежава отговори на въпроси, които той още не знае как да зададе. Той може просто да посочи и да каже „Искам“, защото не знае какво друго да направи. И когато камиончето мълчаливо му е дадено в ръцете, детето не знае какво да го прави. Движи го известно време по земята и накрая го захвърля. Пластмасата няма отговори за него, играчката не му казва нищо.
Ето за какво са родителите – за да чуват  децата си и да им говорят. Това малко момченце няма нужда от играчка, за да се забавлява с нея. Него не го интересува ‚удоволствието‘, което ние мислим, че му доставяме с подаръка. Момченцето има нужда от думи, от разговор. Да разкаже как е видял някой истински камион, да каже какво му е направило най-силно впечатление. Родителят от своя страна трябва да му говори, да му обясни какво прави камиона, колко е силен, защо е там, как е бил направен, какви видове камиони има или пък да попита момченцето, кое му е най-интересно от камиона.

Когато зад всичко тези неща вече стоят думи и смисъл, детето ще може да си играе като си измисля сценарии и ги разиграва – камиончето ще се движи по земята, ще има някаква функция – например да разнася товари напред назад. Може да катастрофира, а след това да бъде поправено. Камиончето ще бъде силно и ще блъска по-малките колички или пък ще пострада от други още по-силни от него. Ние си мисли, че детето „си играе“, но всъщност то ще разсъждава чрез играта си. Онова, което възрастните правим наум, то ще го направи наяве. Чрез метафори в своята игра ще може да пресъздаде неща от собственото си битие или пък да разиграе фантазии относно силата си, способността си да разрушава или пък обратното – относно безсилието си. Чрез играта той ще подрежда света в ума си. Ще има думите, с които да мисли, да пита още и да разбере неща за себе си, за околния свят и за своето място в него.

Децата се радват на играта не защото е ‚удоволствие‘, а защото чрез нея разбират света. Те изобщо нямат нужда от играчки – стига да има думите и смисъла, едно дете ще може да си играе пълноценно и с обикновена пръчка или с парче тухла. То няма нужда от цветната пластмаса от витрината на магазина, а от словото на своите родители, което да го въвежда в един свят на смисъл, значения и взаимоотношения, а не просто на картини, цветове и форми.

Всъщност пиша всичко това не за да прокарвам непопулярни теории за ролята на играта в детството. Пиша го защото виждам, че с децата се говори все по-малко и това е ужасна тенденция. Езиковото изчезва от детството и отстъпва място на сетивното. Приказките са старомодни. Защо да му се чете на детето, когато има екранизации на всички истории? По-добре детето направо да види своя герой наготово нарисуван, отколкото да си го представи наум чрез думите, нали? От екраните на многобройните ‚детски‘ телевизионни канали струят непрестанно образи и силен звук. Аналогично в играчките има океан от разнообразие и всички са с преекспонирани черти и в ярки цветове, сякаш крайната цел е някаква свръхстимулация на невръстните детските сетива.

Но думи няма. Или ако ги има, те са малко, снизходителни и третират децата като глупаци или като домашни любимци. Но децата съвсем не са глупави, те са смайващо прозорливи и наблюдателни. И имат нужда да говорят и да им се говори. Навлизайки в света, те имат нужда от слово, което да подрежда битието в умовете им, а не просто от форми и образи. Имам чувството, че не се разговаря защото масово липсва уважение към децата, като към сериозни и разсъждаващи хора. Защото за да разговаряш с някого, да се опитваш да го слушаш и да вникнеш в онова, което той иска да каже, се иска уважение. Едно време думата „чувам“ е означавала и „отглеждам, възпитавам“. Все още има места из България, където възрастни хора ще ви кажат – „Чувай си детето!“ – тоест – „Гледай го, възпитавай го!“. Но все по-малко родители ‚чуват‘ децата си и предпочитат да им тикат предмети в ръцете, вместо да говорят с тях.

Преди дни видях друго момченце на същите години и се изпълних с оптимизъм. Вървях си по тротоара и го видях в далечината как вървеше до баща си. Въпреки, че бяха на оживена улица, бащата му беше гласувал голямо доверие и го беше оставил да върви свободно до него вместо да го води за ръка. Бях на няколко метра от тях, когато момченцето видя една отводнителна шахта на улицата, точно до тротоара. Беше открадната металната скара и някои съвестен човек беше заврял голям клон от дърво в зейналата дупка, така че да стърчи над нивото на земята и да предупреждава хората да не паднат вътре. Момченцето беше изумено от всичко това и веднага отиде да го разглежда (че какво по-интересно за едно момченце, от дупка, чиято тапа е махната, а на нейно място стърчи нещо?). То клекна до отворената шахта и започна да я разглежда и да пита. Бащата на свой ред спокойно отиде до него и, вместо да се опитва по-бързо да го отведе и да си продължават по пътя, спокойно и търпеливо започна да му обяснява – каква е тази дупка, какво има вътре, защо е отворена, какво е станало с металната скара, защо е опасна дупката, какъв е тоя клон и защо стърчи така. Детето разглеждаше и слушаше с огромен интерес, сякаш попиваше думите като суха гъба.

Пак казвам – тук не става въпрос за психологически теории за детското развитие, нито пък за интерпретации кое какво значи за детето. То, детето, си знае защо едно или друго му е интересно (макар че рядко ще го каже). Важното тук са отношението и подходът на бащата, който знаеше колко важно е да се разговаря. Този баща уважаваше сина си и говореше не на ‚детето‘, а на мъжа, в който това малко момче ще се превърне един ден.

Жалко е, че подобни случки се виждат все по-рядко. А може би просто на мен така ми се струва. Не знам. Но не ме оставят на мира тези мисли за уважението към децата и към тяхното положение. Всички са се втурнали да обясняват колко е важна любовта към децата и как да ги обичаме, а никой не обелва и дума за уважението. За това, че детето е човек, който заслужава и трябва да бъде чут и да бъде взет насериозно като всеки друг човек.

Защото за да пораснат не само физически, но и духовно, децата имат нужда от родители, които да ги уважават. Да ги уважават и да гледат в тяхното бъдеще, да говорят на личностите, в които тези деца ще се превърнат. Родители, които имат трудности да мислят за преходността на собствения си живот ще имат трудности и в това да приемат преходността на детството. Няма да приветстват порастването на детето си и ще страдат при неговото отделяне от семейството. Ще се държат с него сякаш е по-малко и по-зависимо отколкото е в действителност и по този начин ще пречат на неговото израстване вместо да му помагат.

Естествено нещата в дълбочина са безкрайно по-сложни, но и целта на текста не е научна. В крайна сметка не знам защо се случва всичко това. Но виждам, че липсата на уважение към децата е масова. Всъщност липсата на уважение е навсякъде, не само между родители и деца. Между колеги, съседи, съпрузи, съграждани, та чак до различни народности и етноси. Не знам доколко всички тези неща са свързани, но ми е все по-трудно да бъда оптимист. Но това вече е друга тема.

Автор: Валентин Йорданов