„Неудобството в цивилизацията“

„Струва ми се, че въпросът за съдбата на човешкия род се състои в това, дали и в каква степен културното развитие е успяло да овладее агресивните и саморазрушителни инстинтки на хората, които пречат на съвместното им съществуване. В тази връзка съвременната епоха може би заслужава особено внимание. Хората са стигнали толкова далеч в овладяването на природните сили, че с тяхна помощ много лесно могат да се унищожат до последния човек. Това им е известно и оттук идва настоящето безпокойство, нещастие и страх. Може да се допусне, че едната от двете „небесни сили“ – вечният Ерос – ще направи усилие за да се утвърди в борбата срещу своя също така безсмъртен противник. Но кой може да предвиди края и победителя?“

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

„Никой друг начин на живот не свързва индивида толкова здраво с реалността, както постоянството в работата, която със сигурност най-малкото го въвежда в определена част от реалността – обществото. Възможността голяма част от либидните компоненти (нарцистични, агресивни и дори еротични) да се измести към професионалната дейност и свързаните с нея човешки взаимоотношения, й придава такава стойност, която не отстъпва на абсолютната й необходимост при утвърждаването и оправдаването на съществуването в обществото.

Въпреки това работата като средство за постигане на щастието се цени малко от хората. Те не изпитват влечение към нея така, както към други начини на задоволяване. По-голяма част от хората работят по неволя и от този естествен страх от работата произтичат най-тежките социални проблеми.“summer

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

Един спомен от детството на Леонардо

„За жаждата за знание у малките деца свидетелства неуморното им желание да задават въпроси, нещо, което е загадка за възрастния, доколкото той не разбира, че всички тези въпроси са само заобикалки и че те никога не свършват, защото детето иска да замести с тях един-единствен въпрос, който все пак не задава.leonardo Стане ли детето по-голямо и по-съобразително, тези прояви на любознателност често се прекъсват внезапно. Пълна яснота обаче ни дава психоаналитичното проучване, което ни осведомява, че много, може би повечето деца, във всеки случай най-надарените, приблизително от третата си година преминават през един период, който може да бъде наречен инфантилно сексуално разузнаване. Любознателността се пробужда у децата на тази възраст, доколкото знаем, не спонтанно, а като следствие от впечатлението за някакво важно преживяване, от вече станало или според външни сведения очаквано със страх раждане на братче или сестриче, в което детето съзира заплаха за собствените си егоистични интереси. Излседването се насочва към въпроса, откъде се вземат децата, и то така, като че ли детето търси начини и средства да предотврати едно толкова нежелано събитие. Така научаваме с изумление, че детето отказва да приеме на вяра даваните му обяснения, например енергично отхвърля тъй съдържателната в митологично отношение басня за щъркела, че от този акт на неверие то датира своята духовна независимост, често се чувства в първо противоречие с възрастните и всъщност вече никога няма да им прости, че по този повод са скрили истината от него. То изследва по свои собствени пътища, узнава за пребиваването на детето в майчината утроба и си създава, водено от поривите на собствената сексуалност свои разбирания относно произхода на детето от храненето, относно неговото раждане през червото, относно трудно разбираемата роля на бащата и още по това време то вече подозира за съществуването на половия акт, който възприема като нещо враждебно и насилствено. Но както собствената му сексуална конституция още не е дорасла до задачата на възсъздаването, така и неговото разузнаване за това, откъде идват децата, трябва да удари на камък и да бъде изоставено като неосъществимо. Както изглежда, впечатлението от тази несполука при първото изпитание на интелектуалната независимост е трайно и дълбоко депримиращо.“

Откъс от „Един спомен от детството на Леонардо да Винчи“ Зигмунд Фройд 1910г

Скръб и меланхолия

„Меланхоликът проявява още нещо, което го няма при скръбта – необикновен спад на самочувствието, изключително обедняване на Аз-а. При скръбта светът става беден и празен, при меланхолията – самата личност. Болният определя себе си като недостоен, неспособен и неморален, укорява се, обругава се и очаква да бъде низвергнат и наказан от другите. Той се самоунижава пред всекиго, изпитва съжаление към всеки от своите близки заради това, че е обвързан с такъв недостоен човек като него. Той не смята, че нещо в него се е променило, неговата самокритика се отнася и за миналото; той твърди, че никога не е бил по-добър. Картината на това налудно чувство за малоценност, предимно в морален аспект, се допълва от безсъние, безапетитие и едно психологически крайно забележително преодоляване на нагона, който кара всичко живо да се държи за живота.“

З.Фройд
„Скръб и меланхолия“ 1917г.

Моисей на Микеланджело

(Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г)

Ако не се лъжа, сега ще 49961-87537-65909-12ни е разрешено да пожънем плодовете на досегашните си усилия. Чухме, как на много критици, дълбоко впечатлени от статуята, се е натрапило тълкуването, че тя представлява Моисей, потресен, когато вижда, че родът му е изменил на вярата си и танцува около един идол. Но това тълкуване трябваше да отхвърлим, защото то би намерило продължение в очакването, че в следния миг той ще скочи, ще строши скрижалите и ще отмъсти. А това становище противоречи на предназначението на статуята като част от надгробния паметник на Юлий II наред с три или пет други седящи фигури. Сега вече можем отново да възприемем това изоставено тълкуване, защото нашият Моисей няма да скочи и няма да захвърли скрижалите. Това, което откриваме у негo, не е предстадия към един насилствен акт, а остатък от приключено движение. moses_michelangelo_headВ пристъп на гняв той се готви да скочи, да отмъсти, да забрави скрижалите, но превъзмогва изкушението и остава да седи така, обуздал яростта си, обладан от примесена с презрение болка. Той няма да захвърли и скрижалите, за да се строшат върху камъка, защото заради тях е преодолял гнева си и за да ги спаси е обуздал яростта си. Овладян от страстно възжмущение, той е пренебрегнал скрижалите, отдръпнал е ръката, която ги крепи. Тогава те започнали да се плъзгат, имало опасност да се строшат. Това го накарва да се замисли, да си припомни мисията си и заради тях се отказва да даде воля на афекта си. 58b9dacecd79f301e3b72493d78f801cРъката му се  отдръпва назад и спасява плъзгащите се скрижали, преди да могат да паднат.Той застанал в това положение и така го е изобразил Микеланджело като пазител на гробницата.

               Във вертикален план фигурата е оформена на три пласта. В израза на лицето са отразени станалите господствуващи афекти, в средатана фигурата са видими белезите на потиснатото движение, кракът все още в положение на възнамерявано действие, сякаш овладяването на гнева е протекло отгоре надолу. Лявата ръка, за което не е ставало още дума, изглежда претендира също за участие в тълкуването ни. Тя почива меко върху скута и придържа гальовно последните краища на падащата на вълни брада. Създава се впечатление, сякаш иска да отстрани насилието, с което миг преди това другата ръка е малтретирала брадата.8

Но сега ще ни се възрази: Значи това все пак не е библейският Моисей, който действително е изпаднал в ярост и е захвърлил скрижалите, та те се строшили. Това е  един съвсем друг Моисей, рожба на чувството на скулптора, осмелил се да поправи Светото писание и да фалшифицира характера на божествения мъж. Имаме ли право да припишем тази свобода на Микеланджело –  свобода, почти равна на светотатство?

Мястото в Светото писание, в което се говори за поведението на Моисей при сцената със Златния телец, гласи както следва: (Моля да ме извините, че анахронично си служа с превода на Лутер). (Втора книга, Изх. Гл. 32)

7/ „И рече Господ на Моисей: побързай да слезеш (оттука), защото твоят народ, който ти изведе от Египетската земя, се разврати;

8/ скоро се отклониха от пътя, който им Аз заповядах: направиха си излян телец и му се поклониха и принесоха му жертви и казаха: ето, Израилю, твоят бог, който те изведе от Египетската земя!

9/ И каза Господ на Моисея: Аз виждам твоя народ, и ето, той е народ твърдоглав;

10/ И тъй, остави Ме, да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе.

11/ Но Моисей взе да моли Господа, своя Бог, и каза: да не се разпалва, Господи, гневът Ти против Твоя народ, който Ти изведе от Египетската земя с велика сила и с твърда ръка,

….

14/ И отмени Господ злочестината, за която каза, че ще стори на Своя народ.

15/ Тогава Моисей се обърна и слезе от планината; в ръцете му бяха двете (каменни) плочи на откровението, написани от двете страни: и на едната и на другата страна бе писано;

16/ плочите бяха дело божие, и от писмото, издълбано на плочите, беше Божие писмо.

17/ И чу Исус гласа на народа, който вдигаше шум, и каза на Моисея: бойовен вик в стана.

18/ Но (Моисей) отговори: това не е вик на победители, нито писък на победени; аз чувам гласа на люде, които пеят.

19/ И когато наближи до стана и видя телеца и хората, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината;

20/ и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стори на прах, па го сипа във водата, и даде от нея да пият Израилевите синове

30/ На другия ден Моисей каза на народа: вие сторихте голям грях; затова аз ще възлеза при Господа, дано загладя греха ви.

31/ Моисей се върна при Господа и каза: о, (Господи!) тоя народ направи голям грях, направи си бог от злато;

32/ прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал.

33/ Господ каза на Моисей: ще излича из книгата си оногова, който е съгрешил пред Мене.

34/ И тъй, иди/слез!, води тоя народ, накъдето съм ти казал; ето Моят Ангел ще върви пред тебе, и в деня на посещението Ми ще ги посетя за греха им.

35/ И порази Господ народа за направения телец, който Аарон бе направил.“

Повлияни от модерната критика на Библията не ни е възможно да прочетем това място, без да открием в него признаци на несръчен монтаж на сведения от различни източници. В 8 стих Господ сам съобщава на Моисей, че народът е отстъпил от вярата си и си е издигнал един идол. Моисей се моли за грешниците. Но в 18 стих той се възправя срещу Йошуа, сякаш не знае нищо и избухва внезапно в гняв (19 стих), щом съзира сцената с боготворенето на идола. В 14 стих по молба на Моисей Бог е опростил вече грешния си народ, но в 31 стих и в следващите стихове Моисей се отправя повторно в планината, за да измоли неговата прошка, докладва на Всевишния за вероотстъпничеството на народа и получава уверение за отлагане на наказанието. 35 стих се отнася до някакво Божие наказание на народа, за което не се говори нищо повече, докато в 20-30 стих се описва наказанието, наложено от самия Моисей. Известно е, че историческите части в Библията, отнасящи се до извеждането на народа, са пълни с още по-очебийни несъответствия и противоречия.

Естествено, хората от Ренесанса не са имали такова критично отношение към библейския текст, те разглеждали разказа в неговата последователна зависимост и тогава откривали, че той не предлага особено добра взаимовръзка за изобразителното изкуство. Моисей в откъса на Библията бил вече осведомен за боготворението на идола от народа, бил склонен към милост и прошка, но все пак се поддал на внезапен изблик на ярост, когато съзрял Златния телец и танцуващата край него тълпа. Не би трябвало следователно да ни учудва, когато скулпторът в желанието си да изобрази реакцията на героя пред тази мъчителна изненада, по вътрешни мотиви се е откъснал от текста в Библията. А и подобно отклонение от дословното съдържание в Светото писание не е било необичайно или невъзможно за художниците дори и при по-дребни мотиви. Едно прочуто живописно табло на Пармиджанино в родния му град ни показва Моисей, как седи на върха на една планина и захвърля скрижалите, въпреки че в библейския текст се казва изрично: той ги строши в полите на планината. Самото изобразяване на Моисей в седнало положение не се придържа към текста в Библията и изглежда дава по-скоро право на онези критици, които приемат, че статуята на Микеланджело нямала задача да онагледи определен момент от живота на героя.

По-важна от неспазването на точния библейски текст е промяната, предприета от Микеланджело съгласно нашето тълкуване с характера на Моисей. Според традиционните сведения Моисей бил избухлив и податлив на поривите на страстите. В такъв пристъп на свещен гняв той убил египтянина, малтретирал един израилтянин, поради което бил принуден да избяга от страната в пустинята. В подобен изблик на ярост той строшил двата скрижала, изписани от самия Бог. Щом като в традиционните сведения се говори за такива черти в характера му, те вероятно са лишени от тенденции и са съхранили впечатлението за една велика личност, живяла някога. Микеланджело обаче поставил върху надгробния паметник на папата един друг Моисей, превъзхождащ историческия или традиционния Моисей. Той преработил мотива за строшените скрижали и те не се счупили вследствие гнева на Моисей, който обуздал яростта си пред заплахата, че биха могли да се строшат или поне потиснал гнева си малко преди да се е стигнало до действие. С това Микеланджело е вложил във фигурата на Моисей нещо ново, свръхчовешко и така мощната телесна маса и пращящата от сила мускулатура на фигурата се превръща във физическо изразно средство за връхното, човешки възможно психическо постижение, потискането на собствената страст в полза и по поръчение на едно предопределение, на което човек се е посветил.

Зигмунд Фройд
Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г

Издадено в „З.Фройд – Естетика, Изкуство, Литература“  Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ София 1991г.

Има ли място за тъгата? (относно депресията)

(публикувано в https://www.edna.bg на 23.11.2015)

Нещо се случи в последните десетилетия. Тихомълком, без предупреждение и без го обсъдим, тъжните хора загубиха своето име и станаха ‚депресирани‘. Всичко стана плавно и постепенно, почти неусетно. И никой не знае как се случи това, нито защо. Депресията стана ‚бранд‘, популярна марка, темата на сутрешния блок. Всеки е добре дошъл да се самодиагностицира. В медиите се говори много, но само за да не се каже нищо. Обясняват ни как изглежда отстрани, но почти нищо не се казва за това какво е депресията всъщност и защо хората страдат от нея. Паралелно с това  терминът постепенно беше размит до степен, в която може да означава всичко за всекиго. Именно за това текстът по-долу не е конкретно ‚за депресията‘, а за нещо друго, за което все по-малко се говори.

Животът е низ от раздели. С риск да прозвуча религиозно смятам, че колкото получаваме в живота си, толкова и даваме. Всичко, което сме имали, един ден ще го загубим, включително и самия живот. Когато човек загуби нещо съкровено, той тъжи. Но тъгата не е само някаква негативна емоция или преживяване с отрицателен знaк. Тя не е просто едно неприятно усещане, от което трябва да ‚ни мине‘. Когато човек тъгува по загубеното, той мисли за него – мисли за изгубената любов, за несбъдналата се мечта, за невъзможното блeнувано бъдеще. Юношата може да тъгува за изгубеното детство, а възрастният – за изгубеното юношество или просто за отминалата младост. Човек може да тъжи и за една представа за себе си, един образ, с който трябва да се раздели. Понякога да изгубим човека, който ни е обичал, е повече от това да изгубим самия него. Ние губим и хубавия образ, който сме били в неговите очи. Една ‚версия‘ на нас си е отишла заедно с него.

Когато близък човек умре, този процес на приемане на загубата се нарича траур. Всяка една култура по света има установени традиции свързани с траура. В общността, в града, в селото има символично пространство за това страдание. Само по нечии дрехи човек може да разпознае вдовицата или вдовеца. Има порядки, които определят как да се държиш с хората в траур. Съществуват ритуали свързани с изпращането на мъртвия и с утешаването на скърбящите. В християнските традиции са заложени времето за траур и дните за помен. Всичко това е помагало на хората, които са изгубили своите близки. Културата и нейните традиции са ги подкрепяли и съпровождали по трудния път на приемане на загубата. Изповедта също е изпълнявала важна роля – помагала е на скърбящите да изговорят мъката си. И до ден днешен си остава поговорката: „Споделена мъка – половин мъка“.  И макар тези традиции да се отнасят до смъртта, те ни говорят и за това каква по принцип е била нагласата на хората към загубата и към нейното приемане.

Днес тези неща се изменят и се случва нещо много опасно. Това символично пространство за тъгуване изчезва. Обществото ни все по-трудно понася тъжните. Няма място за скръб, под каквато и да е форма. Загубата (независимо каква) трябва моментално да се смете под килима, а тъгата да бъде пресечена на секундата като някаква опасна болест, която трябва да се спре преди да излезе извън контрол. Ако човек изглежда унил, всеки пита – „Какво му има?“. Но обикновено хората питат не за да разговарят и да изслушат натъжения, а за да разберат как веднага да го развеселят, какво да направят, за да го разсеят и откъснат от мъчителното. Да бъдеш винаги усмихнат и да преследваш щастието, да мислиш позитивно, да обърнеш страницата, да не мислиш за миналото и да живееш тук и сега – тези лозунги ни преследват навсякъде, понякога зловещо.

Но практиката показва, че тези рецепти водят до още по-големи проблеми. И това е така защото този процес на тъгуване е много повече от просто някакво страдане, което също като физическата болка може ей така с времето да си мине. Загубата трябва да бъде изговаряна, да бъде мислена. Когато в тъгата си мислим за загубеното, когато говорим и споделяме, ние извършваме нещо изключително важно. Ние даваме думи на тази загуба, наричаме я, вписваме я в нас и малко по малко намираме нейното място в света ни.  Загубата остава завинаги с нас и ни белязва. Променя ни и често ни връща отново на земята, като ни напомня какво наистина има значение в живота. Но най-вече ни прави по-мъдри. Много хора на изкуството са казвали по различни начини, че само когато изгубиш нещо можеш да разбереш наистина какво си имал и какво е значело за теб. Една съкровена истина трябва да намери своето място и да стане част от нашата история. Там някъде в собствения ни интимен разказ за живота се вписва една липса, ние се смиряваме с нея и й позволяваме да присъства.

Когато не преминем през този процес на тъгуване и приемане, когато не е оставено вътрешно пространство за загубата и тя е потулена в мислите ни, тогава човек затъва в още по-дълбока дупка. В началото нещата може и да са добре – насилваме се да не мислим, омаловажаваме загубеното и отписваме мъката като нещо незначително, сякаш това, че тъжим толкова много, са глупости или слабост, която трябва да преодолеем. Постоянно търсим с какво да се разсеем. Отчаяно се вкопчваме във всичко, което може да ни прикове и задържи вниманието, за да не мислим, сякаш да се изключим. И като че ли успяваме. За съжаление днес това се случва все по-лесно с помощта на екраните на всичките ни устройства и океаните от аудио-визуална бърза храна. И малко по малко живота ни увлича пак и всичко продължава както преди, сякаш всичко си е наред.

Но това, което следва, е още по-тежко и излизането от дупката ще е още по-мъчително. Защото практиката показва, че когато е потулена, загубата на ‚нещото‘ се превръща в загуба на желанието. Тази загуба, която е била изхвърлена от мислите и не е била приета, се завръща отново. Изплува сякаш от никъде, но вече изменена и неразпознаваема. И вече това, което липсва, е самото желание.

Това е и най-важното, което изглежда много хора не разбират и малко хора обясняват на по-широката публика – депресията не е безкрайното неутешимо тъгуване по нещо конкретно. Съвсем не – депресията е самата липса на желание. А това е вече нещо много по-тягостно. Да живееш без посока, без страст и без очакване е мъчително и те превръща в циник. Жаждата за живеене я няма и течението те носи без съпротивление в един свят, на когото оставаш само пасивен наблюдател. Гледаш света през дебело стъкло с чувството, че ‘животът’ се случва някъде там, другаде, на другите, но не и на теб. Това е едно съвсем различно страдание. Една болка много различна от това да нямаш онова, което искаш, и само поетите могат да я опишат истински.

Психолозите и психиатрите могат с право да кажат, че формите на депресията са много, и че тя има и други страни, и ще бъдат прави. Но както казах този текст не е за самата депресия, а за това, че масово не се учим и не можем да се разделяме. Това сигурно е най-трудното нещо, на което трябва да се научим, и се случва все по-трудно.

Да се научиш да се разделяш отнема време и животът е истински учител. Но културата ни се е изменила в много лоша посока и не ни помага, даже напротив. Разбира се, да се опиташ да си спестиш болката е човешко и всеки го прави. Няма нищо страшно в това – всички се учим в движение. Но когато да си вечно весел и щастлив стане закон в обществото, а за загубата и тъгуването не се обелва дума –  тогава нещата отиват на зле.

Живеем в свят, в който ‚да имаш‘ е религия и не е чудно, че загубата е станала почти немислима. В крайна сметка много хора са готови на всичко, само и само да не погледнат истината в очите. Масово градят безумни здания от фантазии и си съчиняват нелепи разкази, които повтарят навред, сякаш за да убедят себе си. Правят какви ли не мисловни акробатики, за да закрепят една илюзия за своя свят, такъв какъвто е бил в миналото. По чудовищен начин се заменят изгубените хора, а паметта за тях се изтрива зловещо, сякаш нищо не е било. От майки, които изхвърлят всички снимки и всякакви спомени от починалия баща, за да ‚предпазят‘ децата си, до младия човек, който веднага след раздялата с приятелката си я заменя с друга, сякаш не е била човек, а просто кухненски уред в гаранция. Да не говорим пък за родителите, които не могат да се разделят с децата си, с тяхното детство или със своята роля на родители. Може би точно така една неспособност се предава от поколение на поколение.

Раздялата е естествена част от живота и белязва всички ни. От разнообразните траурни традиции по света си личи, че всички тези неща са били добре разбирани в миналото. Хората са знаели, че загубата е нещо дълбоко присъщо на човешкия живот и не може да бъде зачерквана, а миналото не може да бъде изтривано безследно. То трябва да бъде разпознато и прието. На него трябва да му се даде смисъл и място във вътрешния ни свят. Иначе неговата сянка никога няма да си отиде.

Днес терминът депресия е разтегнат до безкрайност, за да може всяка тревога и нещастие да се медикализира, да се диагностицира и лекува с лекарства. Но това лечение си остава само един нов начин да се избегне срещата със загубата и проблема пак да се замете под килима. Някои хора обвиняват фармацевтичната индустрия за пробутването на антидепресантите като ‚правилното лечение‘ на депресията и донякъде имат право. Но колкото и да са мощни, тук не са виновни бизнес интересите. Цялата ни култура е такава – тъгата е ненормална, за нея няма място в рекламите и в идеално чистите photoshop-нати образи от фейсбук. Уж се приема със състрадание, но в действителност отвсякъде агресивно те преследват рецепти как да се отървеш веднага без да мислиш. Билбордове, надписи, телевизия, святкащи реклами в интернет – с гротескна настървеност сме преследвани от последните останали истински закони – „Не тъжи! Наслаждавай се“!

Щом човек е тъжен, това няма как да е нормално – сигурно „му има нещо“. Много по-лесно е да се каже за някого, че „има“ депресия. Сякаш е хванал настинка или някакъв вирус и „има“ температура. Когато „имаш“ депресия, това звучи сякаш имаш някаква болежка, която ти създава неудобства в иначе подредения живот. То няма общо с личността, с това какво се случва в живота ти и т.н. Какво лошо има в това да вземеш хапче за болежката си?

И така броят на хората, които „имат“ депресия, расте лавинообразно, използваните медикаменти – също, а излекуваните… Не знам колко хора са излекували депресията си с лекарства и не знам какво точно е представлявала тази ‚депресия‘. Знам само, че няма заместител на истината за нашата загуба, и че отказа от тъгуване и приемане може да се превърне само в едно – много по-тежко и необикновено страдание.

Тъжното е, че дори и много психотерапевти, които следва да разбират повече, са готови да ‚работят‘ с хората потърсили помощ от тях, като им помагат да замазват положението отново и отново с нови и по-изобретателни техники за самозаблуждение. Но тук не са нужни свръхмодерни терапевтични методи.  Нужно е това страдание да бъде чуто, признато и човек да бъде окуражен стъпка по стъпка да се върне там, където все още няма думи.

Автор: Валентин Йорданов

Кратки бележки за психоанализата| История и психоанализа

Забележително е колко много може да ни научи историографията относно душевността. Подобна възможност дават някои изследвания върху Тукидид – родоначалника на научния подход към историята. Те твърдят, че неговият фундаментален труд „История на Пелопонеската война“ от 5 век пр.н.е е бил замислен не като едно самоцелно и стриктно научно документиране на събития, а по-скоро като отговор и дори възражение на една вече масово приета и наложила се по неговото време интерпретация на събитията. Има основания да се смята, че този най-важен исторически документ от тази епоха, е целял не просто систематично да документира какво точно се е случило, но и да разклати установеното тълкуване за това защо нещата са се случили именно така.
Всеки любител-историк, независимо от конкретната си сфера на интерес, се сблъсква с подобни ситуации – историческата наука се е занимавала колкото с безпристрастното документиране и интерпретиране на събития, толкова и с това да преосмисля, да търси във вече познатото един различен прочит. Както преди 2500г, така и сега историците са обречени вечно да се борят с една постоянна тенденция на вкаменяване и опростяване на смислите в народната памет и дори тяхното сакрализиране.
От тук идват и паралелите с психоанализата. Онова, което често се открива в хода на психоаналитичната работа, е че личната история на страдащия се е превърнала в изключително солидна и неприкосновена – добила е статута на нещо свещено, което не може да се докосва. Често това стига до страх изобщо да се мисли, че нещо в миналото може да е имало и друг смисъл, друго значение. Да се погледне по друг начин на миналото за някои хора носи много болка. Ровенето в историята и преразглеждането й могат да се превърнат в нещо опасно, стигащо до чувството за предателство към участниците, често най-близките хора. Ето защо част от целта на анализата е точно като едно историческо изследване, да отвори  пространството, където човек да може да започне да мисли за едно прекалено ясно минало и да си позволи да постави под въпрос смисъла, който досега му е придавал.

Старогръцки легенди и митове |Н. А. Кун

Замислил се Нарцис, загледан в образа си във водата. Изведнъж страшна мисъл му дошла в главата и той, наведен до самата вода, започнал тихо да шепти:narcis
– О, мъка! Страх ме е, не съм ли влюбен в самия себе си! Та ти си самият аз! Аз обичам себе си. Чувствам, че малко ми е останало да живея. Едва разцъфнал, ще увехна и ще сляза в мрачното царство на сенките. Смъртта не ме плаши; смъртта ще тури край на мъките на любовта.
Силите напущат Нарцис, той бледнее и чувства вече приближаването на смъртта, но все пак не може да се откъсне от своя образ. Нарцис заплаква. Сълзите му падат в бистрите води на ручея. По огледалната водна повърхност се образуват кръгове и прекрасният образ изчезва. Нарцис в ужас извиква:
– О, къде си ти? Върни се! Остани! Не ме напущай, това е жестоко. О, позволи ми поне да те гледам!
Но ето водата пак е спокойна, пак се появява образът, Нарцис пак го гледа, без да се откъсне. Той чезне като росата под лъчите на палещото слънце. Нещастната нимфа Ехо също вижда как страда Нарцис. Тя го обича, както и преди; сърцето й се свива от болка поради страданията на Нарцис.
– О, мъка – извиква Нарцис.
– Мъка! – отвръща Ехо.
Най-сетне изтощен,Нарцис изстенал с отпаднал глас гледайки своя отразен образ:
– Сбогом!
И още по-тихо, едва чуто прозвучал гласът на нимфата Ехо:
– Сбогом!
Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му.

      Н. А. Кун „Старогръцки легенди и митове“

Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия

„Нямаше съмнение, че Дора си беше поставила цел, която се надяваше да постигне чрез болестта си. И тази цел не можеше да бъде нищо друго, освен да раздели баща си от госпожа К. Тя не би успяла да я постигне с молби и уговорки. ЗДораатова търсеше успех, като предизвикваше у баща си ужас (напр. прощалното писмо), будеше съчувствието му (припадайки в безсъзнание), и ако всичко това не помогнеше, се надяваше поне да му отмъсти. Тя добре знаеше колко е привързан той към нея и как всеки път, когато го разпитват за състоянието й, очите му се насълзяват. Напълно съм убеден, че Дора би оздравяла веднага, ако баща й заяви, че заради здравето й ще жертва връзката си с госпожа К. Надявам се той да не бъде заставен да го направи, защото тогава Дора би разбрала какво силно оръжие държи в ръцете си и вероятно не би пропуснала да се възползва от заболяванията си при всеки бъдещ случай. Ако баща й обаче не се поддаде, съм напълно убеден, че тя няма да се откаже толкова лесно от болестите си.“

З.Фройд „Дора – Фрагмент от анализата на един случай на хистерия“
1905г.

Житейски уроци – полуфабрикат

   (публикувано в http://www.webcafe.bg на 17.11.2015)

    Странно е как нещастието и душевните проблеми се превърнаха в некомпетентност. Толкова години ни го натякват, че накрая започнахме да им вярваме. Някъде във фейсбук или по страниците на списанията ни втълпиха, че тревогата, мъката, страха и всички други проблеми са просто някакво незнание. Нещастен си, защото не знаеш как да мислиш позитивно, как да живееш тук и сега. Не знаеш 5-те принципа на щастливия брак, 10-те правила на дълголетието и 3-те съвета на Айнщайн за любовта. Отворете някое популярно списание и ще видите. Цели орди специалисти са готови да Ви научат как да сте щастливи, как да намерите правилния партньор, как да постигнете мечтите си. Илюстрирани ръководства написани като за идиоти. Има си за всяка сфера от живота – „10 правила как да спорим вкъщи“, „5-те принципа на вътрешната свобода“, „Как да се обичаме истински“, „5 стъпки за да повярваме в себе си“, „Как да не ревнуваме“, „Как да спрем да отлагаме“, „Как да постигнем вътрешната хармония“ и още толкова много други…  Това е то – просто трябва да се научиш.

    Преди имаше пространство заstudyofwoman философията, поезията, литературата и музиката, които говореха и се опитваха да назоват някаква истина. Човешката природа беше изпълнена с противоречия, парадокси и двусмислия и никой не настояваше, че трябва да се сложи точка на търсенето.  Писателите задаваха въпроси към света и към живота. Провокираха ни да мислим и да задаваме собствените си въпроси, да търсим път, да извършваме някакво духовно усилие.

   Но изкуството и културата загубиха своето място. Всичко човешко беше избутано в ъгъла на общественото съзнание, за да направи място на новата плоска духовност и нейните евангелия – списъци с готови рецепти и житейски ръководства. Кратки, плитки и обидно елементарни уроци по живот, които ни дебнат зад всеки ъгъл. Мъдрости-полуфабрикат върху фейсбук-картинки, трябва само да си ги притоплиш в микровълновата. Сякаш нещастният е просто невеж, неможещ или незнаещ. Един непросветен, който трябва да бъде научен как се живее от ‚успелите‘ и ‚експертите‘. Той вече не е дух и душа, изправен пред пропастта на полусмисления живот и безкрайната плашеща дълбочина на целия видим и невидим, вътрешен и външен свят. Той е просто машинка, на която програмата й куца.

   Страдате от депресия? Няма никакви проблеми, просто ни кажете как мислите, за да ви научим как да го правите по-правилно, по-позитивно. Ами да – ето го проблема – начинът, по който мислите очевидно е грешен (демек вие сте си виновни), това което чувствате е грешно, но не се тревожете повече! Ей сега ще ви поправим мисленето. За по-сигурно вземете и това хапченце – то ще ви накара да се чувствате по правилния начин, защото в момента се чувствате неправилно, а това е много лошо! Представяте ли си, не дай си Боже, ако всички почнат да се чувстват неправилно какво ще стане?!

   Извинявам се за сарказма, но как иначе да реагира човек на такава зловеща обида? Това не е спор за политически убеждения или здравословно хранене. Това е най-финото и най-трудно познаваемо нещо на този свят – душевността.

   Най-отвратителното обаче е другаде. Всичките тези максими – „Всеки може всичко“, „Подсъзнанието може всичко“, „И ти можеш да бъдеш каквото си поискаш, само прави това и това“ или нещо от този сорт – зад всичко това стоят безмилостни упреци: ти си невеж, можел си да бъдеш щастлив, но си пропилял възможността. Не си мислил както трябва, не си виждал света правилно, изгубил си детето в себе си, не си дал порив на въображението си и така нататък… Взимам си думите назад – това не е обида, това е обвинение. За човек, който гледа на себе си като на вечно губещ и на живота си като на поредица от провали и разбити мечти, това са зловещи обвинения. Да твърдиш, че затворът на собствените му страдания е само илюзия, решетки от въздух, от които не се е освободил просто заради липса на елементарна ‚житейска мъдрост‘ и смелост (и това го има – нещастните нямали смелост да бъдат щастливи!) – това е изключително тежко обвинение и прави само едно – вменява още вина. А когато човек все пак се насили да последва тези уроци и не постигне почти нищо, това води до още по-тежко страдание, дори до отчаяние.

    Не знам как се е стигнало до тук, но преди нещата са били различни. Психотерапията (психоанализата) е започнала именно със схващането, че в душевните симптоми има някаква заключена истина, някакъв апел. Зад тревогата, страха, меланхолията и болезненото повторение има някакво слово, което не може да бъде изречено, и което няма кой да го чуе. Нещо, което е несъвместимо не просто между човешкото и околния свят, но и вътре в самите нас. Една съкровена и дълбоко лична истина, която не може да бъде позната, е заклещена от присъщите на душевността противоречия и принудена да намери изкривен начин да се заяви като някакъв неразбираем болезнен компромис.

    Но в идеален свят с идеални хора няма място за сложност, противоречия и двусмислие. Няма как човек да иска две противоположни неща или пък да казва повече, отколкото изрича на глас. Няма как хем да обичаш, хем да мразиш. За новите експерти по живота душевността е станала също толкова плитка и еднопластова, колкото и професионално ретушираните им колажи от снимки на „щастливи“ и „успешни“ хора (всъщност фотомодели). Навират ни ги в устите от сутрин до вечер заедно с елементарните си уроци по живот от по едно изречение – извадени от контекст, семпли, пластмасови и кратки.
Но истината не е кратка и не е написана върху картинка във фейсбук.

Автор: Валентин Йорданов

Публикувано на

Pink Floyd – Лудостта отвъд стената

1

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.02.2016)

Ако попитате случаен човек ‚Какво е лудостта?‘, най-вероятно ще Ви отговори, че това е нещо като болест на мозъка, при която човек трайно губи връзка с действителността и му се привиждат измислици или нереални неща. Това обобщение изглежда е толкова широко прието, че рядко подлежи на коментар дори и сред професионалисти.

pink_floyd_the_wall___the_trial_by_iam16bits-d9kbv9uНо в музиката на Pink Floyd, нещата изглеждат различно.  Душевният срив на основателя на групата Сид Барет оставя дълбоки следи у останалите членове. Години по-късно, когато вече без него са постигнали световна слава, те ще заложат темата за лудостта (му) в най-успешните си албуми. Изтъкани от неясни метафори, алюзии и двусмислен език, техните текстове дават едно различно място на лудия – място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи. По думите на Роджър Уотърс относно “Стената”, албумът е останал толкова известен най-вече защото в него има нещо, което постоянно се движи под повърхността и резонира в душевността ни по особен начин.

pink-floyd-motherИменно в този албум и в едноименния филм създаден по него, лудостта заема централно място. Песните предават историята на едно полудяване с изключителна проницателност и жесток, суров тон. Макар и преплетен с привидно vlcsnap-2016-02-25-12h39m55s1далечни и понякога странни разсъждения, в текстовете може ясно да се отличи един житейски разказ. Главният герой се казва Пинк и историята на живота му, както при всеки друг човек, започва още преди той да се роди.

Песните проследяват неговото детство белязано от отсъстващ баща, който е убит на фронта[1], докато Пинк е още бебе, и от обсебващата майка, която не иска за него нищо друго, освен той да си стои вечно до нея.[2] [3]

pink-floyd-the-wall-teacher-thewall-161pyxurzОт дома историята се пренася към мъчителното му навлизане в обществото представено през образа една жестока училищна система. Класната стая, която става и емблема на целия албум, смазва индивидуалността.[4] Свидетели сме как в училището комплексираните учители се гаврят с учениците с почти сvlcsnap-2016-02-25-12h37m54s67адистично наслаждение.[5] Години по-късно, в своите халюцинации Пинк ще се връща към това училище, където деца носещи едни и същи зловещи маски на лицата си маршируват по поточни линии за да паднат накрая един по един във фунията на голяма vlcsnap-2016-02-25-12h24m34s187индустриална месомелачка, откъдето излизат на парчета кайма. Но въпреки трудностите през юношеството, Пинк в крайна сметка става музикант – „кървящо сърце“, както го нарича учителя му подигравайки злобно vlcsnap-2016-02-25-12h23m32s157поетичните му наклонности. В края на първото действие вече като известен музикант и сякаш без да го иска, той е увлечен в лъжливия свят на славата, леките жени, наркотиците и всички други крайности на рок звездите (подобно на истинския Сид Барет).
Но веднъж постигнал успех и слава, започва и неговият душевен упадък. Песните разкриват вътрешния свят на човек, който се изплъзва на света. Той не може да се впише, постепенно бракът му се проваля и той потъва в пълна изолация. Другите хора, техните желания и стремежи му стават все по-чужди и неразбираеми. Опитите му да се свърже отново със съпругата си са ту вяли, ту отчаяни, и винаги странни[6]. vlcsnap-2016-02-25-14h04m42s188

Полудявайки постепенно, той започва да вижда ужасяващото навсякъде около себе си – както в социалните така и в интимните отношения. vlcsnap-2016-02-25-14h04m53s38В неговите мисли и халюцинации се вплитат ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващия такт на консуматорския битовизъм. Той вижда майчината любов  изобразена като поглъщаща и задушаваща, а майчината прегръдка – като стена. Жена му е изобразена като огромна зловеща богомолка, която се гаври с тялото му, а учителя – като чук, който иска да го смели на кайма (или може би да го направи на чук, също като себе си).                     tumblr_lkt4loLdE81qezdpvo1_500
vlcsnap-2016-02-25-12h39m15s110 В края на своята история, вече напълно потопен в лудостта си, Пинк разбира че е полудял. Във финалния си делир той е изправен пред съда на собствената си съвест и съден за това, че е показал човешки чувства и че е луд, като с това е съсипал vlcsnap-2016-02-25-12h39m20s160живота на близките си. В това последно действие, когато всички се изреждат да го обвиняват и подиграват, той е изобразен като безжизнена парцалива кукла, подмятана като неодушевен предмет от зловещите гротескно изобразени герои от историята си.

vlcsnap-2016-02-25-12h39m42s125 vlcsnap-2016-02-25-12h28m50s1И точно тук, в ужасяващия спектакъл на този извратен „процес“ ние ставаме свидетели на нещо, което е далеч от онова „скъсване с реалността“. Тук, в пика на своята лудост, Пинк се среща с нещо, което се оказва много по-истинско за него от самата действителност. Тук той ни показва, че наистина завинаги е останал просто един предмет в ръцете на всички тези хора, едно парче оживена плът, на което не му се полага да има човешки чувства, един обект, на който другите да се наслаждават, и това е ужасяващата истина за неговото място в света.

И всичко това ние ще го видим в лудостта на Пинк. Ще видим свръхпротективната и контролиращата майка, която нахлува във всеки аспект на съществото му. Някой, който иска да си го държи цял живот в клетката на дома, само за да му се любува вечно. Ще видим училищната система, която го третира като безличен, бездушен бъдещ работник – просто къс месо, което трябва да бъде смляно, оформено и внедрено в системата. Виждаме жена му, за която сякаш никога не е бил друго освен сексуален обект и неговите музикални мениджъри, за които е просто поредната рок звезда, от чиято слава ще изцедят максимално много пари, а след това ще го изхвърлят на боклука при останалите.

vlcsnap-2016-02-25-12h36m55s234vlcsnap-2016-02-25-12h40m05s100    Да съществува само за да бъде обект на чуждото наслаждение е непоносимо за човешкото същество, равносилно на това да бъде жив мъртвец. Ужасяващият отговор на един екзистенциален въпрос, от който Пинк не може да избяга, е квинтесенцията на неговата лудост.
Ето защо в своя изключителен разказ той съвсем не скъсва с действителността, а точно обратното. Той наистина се срива душевно, но лудостта му не го прави гротескен, хаотичен и нелогичен – напротив, самия свят е разобличен като такъв. В своята лудост Пинк започва да вижда едно зловещо измерение не само на собствения си живот, но и на съвременността, и неговият ужас е неспособността да си затвори очите.           vlcsnap-2016-02-25-14h05m31s159

                    Докато „нормалните“ хора могат да държат една вътрешна дистанция от всичко, за Пинк има само едно спасение – пълна изолация. Но неговата лудост ни казва и друго. Поставяйки на сцена зловещата истина за своя собствен живот той разбира и една истина за отвратителната месомелачка на обществото и неговия бит. Пинк вижда не просто себе си, но и съвременния човек просто като предмет, роботизиран бездушен работник, чук в безкрайната армия от еднакви чукове, или просто като поредната тухла в стената. Веднъж потопен в този страшен свят,  желанията и страстите на другите му стават чужди, странни и дори плашещи. Той не може повече да се свърже с друго човешко същество, така както другите го правят.       vlcsnap-2016-02-25-12h20m33s41

   Обществото е разобличено като брутално, нечовечно и безжалостно експлоатиращо всички, а близките му хора – като чудовищно себични същества, които се редуват да го ползват като неодушевен предмет за собственото си болно наслаждение. През целия си живот Пинк гради стената именно за да се предпази от ужаса на една действителност, на която нито може да придаде друг смисъл, нито да скрие от себе си.vlcsnap-2016-02-25-12h40m51s49vlcsnap-2016-02-25-12h41m13s3

   И след всичко това е съвсем логично, че в големия театрален завършек, когато съдът го намира за виновен отвъд всякакво съмнение и заслужаващ най-голямата тежест на закона, неговата присъда е да се реализира най-дълбокия му страх – стената да бъде разрушена и той да бъде ‚изложен‘ на останалите хора. (равносилно, може би, на смърт?) Крахът на стената е края на историята.

  vlcsnap-2016-02-25-12h41m18s50 Обикновено стената от „Стената“ се свързва с отчуждението, с някаква фундаментална социална пречка, нещо наложено отвън, което ни разделя. Една бариера, с която съвременният човек трябва постоянно да се бори, за да не загуби връзка с останалите хора. Разбира се, от една страна всичко това е така, но от друга гледна точка именно в това се крие и голямото недоразбиране на цялата история. Защото Пинк, въпреки че се опитва да се измъкне от своя затвор, всъщност има нужда от своята стена и именно това е сърцето на разказа. Той сам я е изградил – тя е единственото нещо, което го предпазва от свят, който е неспособен да понесе, и в това се корени целия парадокс на неговата трагедия.

   Неговото нещастие всъщност е предречено още когато се ражда. Втората песен е едно послание към него, което съдържа част от онова, което той ще разбере по най-болезнения начин: (Песента  ‚Thin Ice’ (Тънък лед):

  „Мама обича своето бебе, и тати те обича също. И морето може и да ти изглежда топло, а небето – синьо. Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор на милион белязани със сълзи очи – то тогава не се чуди, когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти да потъваш обезумял, безпомощно стържейки със нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти.“

     Ако предишни албуми на Пинк Флойд като “Тъмната страна на луната” са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то “Стената” е със сигурност отговор – светът може да е само привидно „нормален“ или „човечен“ и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини. Той трябва да не знае цената на своето щастие и парадокса на своите желания. Той трябва да може да вижда себе си като нещо повече от гайка, в огромната машина на обществото. Само способността да се дистанцира вътреш но и да не вижда ужасното в света ще му позволи да живее „нормален“ живот.

   Има много възможни интерпретации на тази история и можем да си спекулираме до безкрай какво означава всичко и накрая пак да бъркаме. Едно обаче е сигурно – Пинк Флойд ни показва, че има едно измерение на нашите фантазии, сънища, измислици и дори на лудостта, което ни води отвъд логичното и рационалното и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност. Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим без да поставим под въпрос координатите на собствената си „реалност“.

   Музиката и текстът на този албум са мрачни, сурови и тягостни, но същевременно показват една истински дълбока човечност и състрадание към най-отхвърлените и най-онеправданите в нашите обществата – лудите. Едно невероятно уважение към хора, които имат какво да ни кажат, и чиито нелепости си струва да чуем.

Автор: Валентин Йорданов

[1] Първата песен „In The Flesh?“ завършва със звуци от пикиращи бойни самолети, които във филма представят кончината на бащата по време на войната. Неговата смърт съвпада с раждането на момчето (бебешкия плач в началото на следващата песен).

[2] Във филма има множество сцени, в които като дете Пинк търси предмети останали от баща му, облича се в неговата униформа, търси дори самия него на гарите, където други войници са посрещани от семействата си. Третата песен е специално обръщение към бащата, а седемнадесетата „Вера” е алюзия към песента на Вера Лин „We will meet again”, хит на фронта през втората световна война, която съдържа ироничния въпрос на Пинк какво е станало с обещанието баща му да се върне.

[3] Песен 6 „Майка“: „Мама ще сбъдне всичките ти кошмари, мама ще всели в теб всичките си страхове, мама ще те държи тук под крилото си, тя няма да ти позволи да летиш, но може да ти позволи да попееш…“ и накрая „… Ти винаги ще бъдеш бебе за мен.“

[4]  „Нямаме нужда от контрол на мислите, мрачен сарказъм в класните стаи. Учители, оставате децата на мира!“

[5] „Когато пораснахме и отидохме на училище, там имаше някои учители, които нараняваха децата по всеки начин, който намираха. Изливаха подигравките си върху всяко нещо, което правехме, излагайки на показ всяка наша слабост, колкото и добре да е била скрита. Но в града всички знаеха, че когато учителите се приберат вечер у дома, техните дебели психопатни жени ги смазваха на косъм от животите им.“

[6] Песните „One Of My Turns“, „Empty Spaces“, „Don’t Leave Me Now“, „Hey you“, ”Nobody home”, всички се занимават с отчуждаването от света и от жена му, и с отчаяните му опити да се приобщи отново.