Полезни връзки и други материали

„Да вземем един пример от Уолтър Бенджамин относно превода: „brot” и175gpain” не са стриктно взаимнозаменяеми думи, които да представят някакво универсално понятие за хляб, защото един германец и един французин биха имали предвид съвсем специфични за всеки от тях неща. Тези разлики се увеличават още повече когато вместо цели култури се обърнем към отделния индивид. „Хляб“ като символ, или означаващо не може да поеме върху себе си универсално, самоочевидно значение. То може да значи едно за някой хлебопекар и съвсем друго за човек с глутенова непоносимост или нещо трето съвсем различно за един католик (който да го свързва с тялото Христово) или за един руснак (който може да е слушал от баба си чудовищни истории за глада и липсата на хляб по време на обсадата на Ленинград). На кратко – просто не съществува начин да тълкуваме един символ освен чрез детайлно познание на личната история на субекта и неговите лингвистични и концептуални асоциации. Това богатство на разликите, фините нюанси на всеки символ в душевния живот на всеки човек са били изорани като с булдозер от Бек, който налага своите собствени интерпретации на изследваните лица. Както обикновено, в „научната“ психология качествените феномени са изопачени до степен на разрушение, когато се наложи насилствено да са подчинят на някакъв количествен фетиш.“

Давид Фераро
„Критика на КПТ като идеология“

https://melbournelacanian.wordpress.com/

 

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
Невероятен филм за работата и живота на Жак Лакан:


– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
Кратък абзац от книгата на Брус Финк „Фундаменти на психоаналитичната техника“ (Bruce Fink, Fundamentals of Psychoanalytic Technique, 2011) :10614194_364415510374081_4893334446339524719_n

„Както виждаме, Аз-ът на невротика в повечето случаи е всъщност твърде силен. Толкова силен и скован, че винаги когато някоя сексуална или агресивна мисъл не приляга на образа за себе си, тя бива изтласкана в несъзнаваното, което от своя страна води до завръщането ѝ под формата на симптом. Ако Аз-ът беше твърде слаб, за да изтласква тези импулси извън себе си, не би имало и симптоми.

Ето защо една от целите на психоанализата с невротици е да „разхлаби“ сковаността на Аз-а. Именно тази скованост налага толкова много неща да бъдат изтласквани. За да направи това, аналитикът поставя под въпрос или търси пропуските в онези цялостни представи за себе си, които Аз-ът постоянно реконституира в опита си да рационализира своето поведение и импулси. Аналитикът деконструира този образ, а той (образът) постоянно кристализира отново, като винаги самоизключва част от себе си.“

(Bruce Fink, Fundamentals of Psychoanalytic Technique, 2011)

– – – – – – – – – – – –

Откъс от една великолепна статия, публикувана в един много смислен сайт:
(За целия текст, моля посетете оригинала тук:
http://cleverbook.net/blog/strashna-li-e-roditelskata-lyubov)

„Страшна ли е родителската любов“

„Лично аз се радвам, че не съм се родил в нашето време. Твърде много любов се лее наоколо. Едва си се родил и те превръщат в любима кукла. Мама, татко, бабите, дядовците, всички започват да изливат върху теб нереализираните си инстинкти и потиснати комплекси. Хранят те три пъти по-често, от колкото се нуждаеш. Викат детски масажист. Обличат те в джинси и ризки, с които предизвикват всеобщо умиление, въпреки че още дори не можеш да седиш. А ако си момиче, още на втората ти годинка ти пробиват ушите, за да можеш да носиш златните обици, подарени от леля ти Даша.

Към третия ти рожден ден играчките не се побират в детската, а към шестия са навсякъде из апартамента. Почти ежедневно те водят на мола, първо по магазините за детски дрехи, а после в ресторантите за бързо хранене и детския кът. Особено любвеобилните майки или баби спят с теб в леглото ти до 10-годишна възраст, докато не стане едва ли не закононаказуемо. А, да, да не забравя! Таблет! Детето задължително трябва да има таблет. А също и айфон. От тригодишна възраст. Защото Серьожа има, а майка му има по-малки доходи от нашите. И даже Таня от съседната група има таблет, а живее само с баба си.

С училището „кукленият“ период приключва и започва „изправително-трудовият“. Любящите родители най-накрая осъзнават, че са омазали нещата. Детето е с наднормено тегло, неприятен характер и синдром на дефицит на вниманието. Всичко това ги вдъхновява за достигането на ново, по-високо ниво в увлекателната игра, наречена „Родителска любов“. Това ниво се нарича „Консултирай се със специалист“. Започват ентусиазирано да те влачат по диетолози, педагози, психоневролози и за всеки случай отделно психолог и отделно невролог. Цялата рода търси някакво чудодейно хапче, което да постигне вълшебни оздравителни резултати, като при това да не се налага да се променя собственият подход за възпитание на детето.“

– – – – – – – – – – – –
Една изключително интересна лекция разглеждаща въпросите за това какво е душевно разстройство и какво не е. Как е еволюирал начина, по който психиатрията разграничава между естествените емоционални състояния и болестните такива, и кой печели от това все по-лесно да се дават диагнози и да се предписва медикаментозно лечение. Лекторът е д-р Алън Франсис, председател на комисията създала диагностичния наръчник (DSM-IV), който определяше критериите за норма и болест в САЩ през последните две десетилетия.

– – – – – – – – – – – – –

VanierОткъс от интервю на Розалина Дочева с професор Ален Вание – психоаналитик, редовен гост лектор на психоаналитичните семинари организирани от Асоциация „Българско Психоаналитично Пространство“. В него проф. Вание засяга теми свързани с отношението на психоанализата към смисъла на живота и въпроса дали можем да живеем, въпреки че този смисъл е само частичен:

( за цялото интервю, моля посетете сайта на АБПП:
http://www.espacepsy-bg.org/biblioteka/interviews/4.pdf )

„Психоанализата не е философия, нито религия. И тя не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Това, което се открива като смисъл на живота в края на една психоанализа, е срещата с някаква част от собственото ни желание. То в основата си би могло да изглежда даже абсурдно, но е „нещото”, което ни „работи” отвътре и ни кара да напредваме. Без да е нужно да откриваме смисъл, защото – стане ли дума за него, това веднага ни препраща към религията. Такъв е проблемът със смисъла. Има една дименсия, една част от човешкия живот, която няма смисъл. Това обаче не пречи да имаме желанието за живот и да го живеем. И психоанализата не е създадена, за да дава смисъл, а за да поставя въпроса за смисъла. Да запитва объркването на модерния човек пред науката, например, пред нейния мощен напредък. Защото днес науката ни дава огромно познание и власт върху една значителна материя, но не ни дава отговори на въпросите. Ето, да вземем за пример недоносените бебета, които се реанимират в интензивните отделения на болниците – науката не казва кога трябва да се спре реанимацията. Науката не казва също откога, от кой момент се появява човешкото същество – дали от момента на зачатието, дали от 25-тата седмица на бременността, дали след раждането, дали зародишът има или няма душа. Църквите и религиите отговарят на тези въпроси. Но науката не казва нищо. Тя не може да придава смисъл. И ако се върнем на психоанализата – тя не предлага модел на живот, нито стандартни решения за всички. Тя също така не дава обещание за щастие, не избавя от страданието, което съществува в живота, от трудността да живееш, от смъртта.“

 – – – – – – – – – – – –

Интервю с д-р Патрик Деларош – детски психиатър, психоаналитик и почетен член на Асоциация „Българско Психоаналитично Пространство“ . За повече информация относно семинарите на д-р Деларош в България, моля посетете сайта на АБПП:
http://www.espacepsy-bg.org/programa-next.html#Delaroche-2015-2016

В това интервю д-р Деларош отговаря на въпроси за началото на психоанализата в България през 90те години, за актуалността на психоанализата в ден днешен и за отговорността на родители и училище при проблемите на учениците.

– – – – – – – – – – – – – –

Една кратка и изключително човечна история разказана от жена, пациент на Лакан, за една от нейните сесии при него. Клипът е от филма на Жерар Милер „Срещи с Лакан“ (Gérard Miller ‘Rendez-vous chez Lacan’)