„Достоевски и отцеубийството“ З.Фройд, 1928г

„Ако се отнасяме с всекиго според заслугите му, кой ще отърве камшика?“

Хамлет, У. Шекспир

В тази насока романът на руския писател отива една крачка по-напред. И тук [„Братя Карамазови“] друг е извършил убийството, но човекът, който стои с убития в същата синовна връзка както героя Димитрий, при когото мотивът за сексуалното съперничество се признава открито, друг един брат, комуто както трябва да се отбележи, Достоевски приписва собствената си болест, мнимата епилепсия, сякаш сам иска да признае: ето, епилептикът, невротикът у мене е отцеубиец. Vasily_Perov_-_Портрет_Ф.М.Достоевского_-_Google_Art_ProjectИ така речта на защитника пред съда съдържа прословутата подиравка с психологията, а именно, че тя е сопа с два края. Великолепно завоалиране, защото трябва само да я обърнем, за да открием дълбокия смисъл в разбиранията на Достоевски. Не психологията заслужава подигравка, а съдебният следствен процес. Няма значение, кой е извършил всъщност деянието, за психологията е важно само, кой го е пожелал в душата си и, извършено вече, го е приветствувал. Ето защо с изключение на контрастния образ Альоша всички братя са еднакво виновни – търсещият наслада сладострастник, скептикът-циник и епилептикът-престъпник.

В „Братя Карамазови“ има една сцена, крайно характерна за Достоевски. В разговора с Димитрий старецът разбира, че той таи в сърцето си готовност да убие баща си и се хвърля ничком на колене пред него. Тази постъпка не може да бъде израз на възхищение, а означава, че светецът отстранява от себе си изкушението да презира убиеца или да се отвращава от него и поради това се унижава. Симпатията на Достоевски към убиеца е действително безгранична, тя надхвърли далеч съжалението, за което нещастникът има право да претендира и напомня свещената боязън, с която в древността се отнасяли към епилептика и душевноболния. За него престъпникът е почти спасител, поел върху себе си вината, която иначе би трябвало да тегне върху другите. Те няма защо да убиват, след като той вече е убил вместо тях, а трябва да са му благодарни, тъй като иначе би трябвало самите те да извършат убийството. Това не е само добросърдечно състрадание, а идентификация въз основа на същите престъпни импулси, всъщност малко изместен нарцисизъм. С изложеното до тук не се оспорва етичната стойност на тази добрина. Може би това е изобщо механизмът на добросърдечното участие в съдбата на другия човек, чийто помисли сме прозрели, както е в изключителния случай с обременения от съзнанието за вина писател. Няма съмнение, че тази симпатия, породена от идентификацията, е имала решаващо влияние върху Достовевски при избора на сюжета. В началото обаче – от егоистични подбуди – той се е занимавал с обикновения престъпник, политическия и религиозния, преди в края на живота си да се върне към първопрестъпника, към отцеубиеца, и в негово лице да направи своето поетическо признание.

Публикуването на посмъртните му трудове и дневника на жена му хвърлиха ярка светлина върху един епизод от неговия живот през време на пребиваването му в Германия, когато Достоевски е бил обзет от страстта към комара. Явен пристъп на патологична страст, който не се подава на никаква друга преценка. Не липсвали и оправдания за това странно и недостойно поведение. Както се случва често при невротиците, чувството за вина намерило явен заместител в тегнещите върху писателя дългове. Така Достоевски се опрадвавал, че ако спечелел при играта, щял да може да се завърне обратно в Русия, без да бъде пратен от кредиторите си в затвора. Но това било само претекст. Достоевски бил достатъчно проницателен, за да разбере истината и достатъчно честен да я признае. Той знаел, че единствено играта заради самата игра имала значение за него, le jeu pour le jeu – “Игра заради самата игра“, пише той в едно от писмата си. „Кълна Ви се, че не става дума за алчност, макар и преди всичко да имах нужда от пари“.

Всички подробности за безумното му поведение, подвластно на непреодолими инстинкти, го доказват, а и още нещо друго: Никога не спирал да играе, докато не изгубел всичко. Играта била за него средство за себенаказание, безброй пъти обещавал на младата си жена и й давал честната си дума да не играе повече или само този ден да не играе, и почти никога не я удържал, както твърди тя. А когато загубите хвърляли него и жена му в крайна мизерия, намирал в това положение патологично удовлетворение. Можел сам да се хули пред нея, да се унижава, да я подканва да го презира, да съжалява, че се е омъжила за него, стария грешник, а след това разтоварване на съвестта още на другия ден продължавал да играе. И младата жена свикнала с този цикъл, защото забелязала, че единственото, от което можело да се очаква действително спасение, а именно литературната му работа, не напредвала никога по-добре, отколкото когато изгубели всичко и заложели и последната си вещ. Естествено, тя не разбирала тази взаимовръзка. Когато чувството му за вина намерело удовлетворение в наказанията, които си налагал сам, трудностите в работата му намалявали и си позволявал да извърви няколко крачки по пътя към успеха.

Оставал винаги дотогава на рулетката, докато изгубел всичко и докато застанел напълно убит кра нея. Само когато злото се изпълнело докрай, демонът напущал най-сетне душата му и отсъпвал мястото си на творческия гений.

Зигмунд Фройд, „Достоевски и отцеубийствот“ 1928г.