Народ от главни герои

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.12.2015)

   Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля. Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице – от епизод на епизод и от сцена на сцена. Целият свят за него е декор – просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.

   Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това. Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност – те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.

   За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света. Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърленият през прозореца на колата боклук потъва в небитието – сякаш изчезва от реалността, защото сцената, в която той шофира, е свършила и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи. И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклука му, така ще потъне в небитието и нещастието на експлоатираните от него хора. Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е победител, значи всичко е наред. И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус – този човек ще остави недвусмислена диря след себе си. Защото в неговия свят няма нищо свещено – това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.

   Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.

   В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани. Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищявки. Тези малки невръстни хора редовно са издигани в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порастне очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви граници и постепенно само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота. Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството. През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително както в онзи краен пример по-горе, шанса е голям да прекара дните си в подобен филм. Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота. Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина – недостатъчна. С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно. Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и той ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици. Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.

   Може и да звучи банално, но в края на крайщата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота. Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се уригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои. Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центърът на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение. Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно. Свят на хора и природа, с които трябва да се съобразяваме и да почитаме.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано ‚не‘, когато порастне няма да успява само да си каже ‚не‘ и ще остане роб прищевките си. Уловено в клопката на смазващия нарцисизъм, то ще е обречено да живее гонейки фиктивни образи и низши страсти, и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.

   Но да казваш „не“ не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително – непростимо насилие! По списанията няма място за намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не… Култът към „себе си“ трябва да бъде подхранван. Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон за останалите хора, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центърът на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат – нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.

Автор: Валентин Йорданов