Pink Floyd – Лудостта отвъд стената

1

(публикувано в http://www.webcafe.bg на 27.02.2016)

Ако попитате случаен човек ‚Какво е лудостта?‘, най-вероятно ще Ви отговори, че това е нещо като болест на мозъка, при която човек трайно губи връзка с действителността и му се привиждат измислици или нереални неща. Това обобщение изглежда е толкова широко прието, че рядко подлежи на коментар дори и сред професионалисти.

pink_floyd_the_wall___the_trial_by_iam16bits-d9kbv9uНо в музиката на Pink Floyd, нещата изглеждат различно.  Душевният срив на основателя на групата Сид Барет оставя дълбоки следи у останалите членове. Години по-късно, когато вече без него са постигнали световна слава, те ще заложат темата за лудостта (му) в най-успешните си албуми. Изтъкани от неясни метафори, алюзии и двусмислен език, техните текстове дават едно различно място на лудия – място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи. По думите на Роджър Уотърс относно “Стената”, албумът е останал толкова известен най-вече защото в него има нещо, което постоянно се движи под повърхността и резонира в душевността ни по особен начин.

pink-floyd-motherИменно в този албум и в едноименния филм създаден по него, лудостта заема централно място. Песните предават историята на едно полудяване с изключителна проницателност и жесток, суров тон. Макар и преплетен с привидно vlcsnap-2016-02-25-12h39m55s1далечни и понякога странни разсъждения, в текстовете може ясно да се отличи един житейски разказ. Главният герой се казва Пинк и историята на живота му, както при всеки друг човек, започва още преди той да се роди.

Песните проследяват неговото детство белязано от отсъстващ баща, който е убит на фронта[1], докато Пинк е още бебе, и от обсебващата майка, която не иска за него нищо друго, освен той да си стои вечно до нея.[2] [3]

pink-floyd-the-wall-teacher-thewall-161pyxurzОт дома историята се пренася към мъчителното му навлизане в обществото представено през образа една жестока училищна система. Класната стая, която става и емблема на целия албум, смазва индивидуалността.[4] Свидетели сме как в училището комплексираните учители се гаврят с учениците с почти сvlcsnap-2016-02-25-12h37m54s67адистично наслаждение.[5] Години по-късно, в своите халюцинации Пинк ще се връща към това училище, където деца носещи едни и същи зловещи маски на лицата си маршируват по поточни линии за да паднат накрая един по един във фунията на голяма vlcsnap-2016-02-25-12h24m34s187индустриална месомелачка, откъдето излизат на парчета кайма. Но въпреки трудностите през юношеството, Пинк в крайна сметка става музикант – „кървящо сърце“, както го нарича учителя му подигравайки злобно vlcsnap-2016-02-25-12h23m32s157поетичните му наклонности. В края на първото действие вече като известен музикант и сякаш без да го иска, той е увлечен в лъжливия свят на славата, леките жени, наркотиците и всички други крайности на рок звездите (подобно на истинския Сид Барет).
Но веднъж постигнал успех и слава, започва и неговият душевен упадък. Песните разкриват вътрешния свят на човек, който се изплъзва на света. Той не може да се впише, постепенно бракът му се проваля и той потъва в пълна изолация. Другите хора, техните желания и стремежи му стават все по-чужди и неразбираеми. Опитите му да се свърже отново със съпругата си са ту вяли, ту отчаяни, и винаги странни[6]. vlcsnap-2016-02-25-14h04m42s188

Полудявайки постепенно, той започва да вижда ужасяващото навсякъде около себе си – както в социалните така и в интимните отношения. vlcsnap-2016-02-25-14h04m53s38В неговите мисли и халюцинации се вплитат ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващия такт на консуматорския битовизъм. Той вижда майчината любов  изобразена като поглъщаща и задушаваща, а майчината прегръдка – като стена. Жена му е изобразена като огромна зловеща богомолка, която се гаври с тялото му, а учителя – като чук, който иска да го смели на кайма (или може би да го направи на чук, също като себе си).                     tumblr_lkt4loLdE81qezdpvo1_500
vlcsnap-2016-02-25-12h39m15s110 В края на своята история, вече напълно потопен в лудостта си, Пинк разбира че е полудял. Във финалния си делир той е изправен пред съда на собствената си съвест и съден за това, че е показал човешки чувства и че е луд, като с това е съсипал vlcsnap-2016-02-25-12h39m20s160живота на близките си. В това последно действие, когато всички се изреждат да го обвиняват и подиграват, той е изобразен като безжизнена парцалива кукла, подмятана като неодушевен предмет от зловещите гротескно изобразени герои от историята си.

vlcsnap-2016-02-25-12h39m42s125 vlcsnap-2016-02-25-12h28m50s1И точно тук, в ужасяващия спектакъл на този извратен „процес“ ние ставаме свидетели на нещо, което е далеч от онова „скъсване с реалността“. Тук, в пика на своята лудост, Пинк се среща с нещо, което се оказва много по-истинско за него от самата действителност. Тук той ни показва, че наистина завинаги е останал просто един предмет в ръцете на всички тези хора, едно парче оживена плът, на което не му се полага да има човешки чувства, един обект, на който другите да се наслаждават, и това е ужасяващата истина за неговото място в света.

И всичко това ние ще го видим в лудостта на Пинк. Ще видим свръхпротективната и контролиращата майка, която нахлува във всеки аспект на съществото му. Някой, който иска да си го държи цял живот в клетката на дома, само за да му се любува вечно. Ще видим училищната система, която го третира като безличен, бездушен бъдещ работник – просто къс месо, което трябва да бъде смляно, оформено и внедрено в системата. Виждаме жена му, за която сякаш никога не е бил друго освен сексуален обект и неговите музикални мениджъри, за които е просто поредната рок звезда, от чиято слава ще изцедят максимално много пари, а след това ще го изхвърлят на боклука при останалите.

vlcsnap-2016-02-25-12h36m55s234vlcsnap-2016-02-25-12h40m05s100    Да съществува само за да бъде обект на чуждото наслаждение е непоносимо за човешкото същество, равносилно на това да бъде жив мъртвец. Ужасяващият отговор на един екзистенциален въпрос, от който Пинк не може да избяга, е квинтесенцията на неговата лудост.
Ето защо в своя изключителен разказ той съвсем не скъсва с действителността, а точно обратното. Той наистина се срива душевно, но лудостта му не го прави гротескен, хаотичен и нелогичен – напротив, самия свят е разобличен като такъв. В своята лудост Пинк започва да вижда едно зловещо измерение не само на собствения си живот, но и на съвременността, и неговият ужас е неспособността да си затвори очите.           vlcsnap-2016-02-25-14h05m31s159

                    Докато „нормалните“ хора могат да държат една вътрешна дистанция от всичко, за Пинк има само едно спасение – пълна изолация. Но неговата лудост ни казва и друго. Поставяйки на сцена зловещата истина за своя собствен живот той разбира и една истина за отвратителната месомелачка на обществото и неговия бит. Пинк вижда не просто себе си, но и съвременния човек просто като предмет, роботизиран бездушен работник, чук в безкрайната армия от еднакви чукове, или просто като поредната тухла в стената. Веднъж потопен в този страшен свят,  желанията и страстите на другите му стават чужди, странни и дори плашещи. Той не може повече да се свърже с друго човешко същество, така както другите го правят.       vlcsnap-2016-02-25-12h20m33s41

   Обществото е разобличено като брутално, нечовечно и безжалостно експлоатиращо всички, а близките му хора – като чудовищно себични същества, които се редуват да го ползват като неодушевен предмет за собственото си болно наслаждение. През целия си живот Пинк гради стената именно за да се предпази от ужаса на една действителност, на която нито може да придаде друг смисъл, нито да скрие от себе си.vlcsnap-2016-02-25-12h40m51s49vlcsnap-2016-02-25-12h41m13s3

   И след всичко това е съвсем логично, че в големия театрален завършек, когато съдът го намира за виновен отвъд всякакво съмнение и заслужаващ най-голямата тежест на закона, неговата присъда е да се реализира най-дълбокия му страх – стената да бъде разрушена и той да бъде ‚изложен‘ на останалите хора. (равносилно, може би, на смърт?) Крахът на стената е края на историята.

  vlcsnap-2016-02-25-12h41m18s50 Обикновено стената от „Стената“ се свързва с отчуждението, с някаква фундаментална социална пречка, нещо наложено отвън, което ни разделя. Една бариера, с която съвременният човек трябва постоянно да се бори, за да не загуби връзка с останалите хора. Разбира се, от една страна всичко това е така, но от друга гледна точка именно в това се крие и голямото недоразбиране на цялата история. Защото Пинк, въпреки че се опитва да се измъкне от своя затвор, всъщност има нужда от своята стена и именно това е сърцето на разказа. Той сам я е изградил – тя е единственото нещо, което го предпазва от свят, който е неспособен да понесе, и в това се корени целия парадокс на неговата трагедия.

   Неговото нещастие всъщност е предречено още когато се ражда. Втората песен е едно послание към него, което съдържа част от онова, което той ще разбере по най-болезнения начин: (Песента  ‚Thin Ice’ (Тънък лед):

  „Мама обича своето бебе, и тати те обича също. И морето може и да ти изглежда топло, а небето – синьо. Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор на милион белязани със сълзи очи – то тогава не се чуди, когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти да потъваш обезумял, безпомощно стържейки със нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти.“

     Ако предишни албуми на Пинк Флойд като “Тъмната страна на луната” са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то “Стената” е със сигурност отговор – светът може да е само привидно „нормален“ или „човечен“ и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини. Той трябва да не знае цената на своето щастие и парадокса на своите желания. Той трябва да може да вижда себе си като нещо повече от гайка, в огромната машина на обществото. Само способността да се дистанцира вътреш но и да не вижда ужасното в света ще му позволи да живее „нормален“ живот.

   Има много възможни интерпретации на тази история и можем да си спекулираме до безкрай какво означава всичко и накрая пак да бъркаме. Едно обаче е сигурно – Пинк Флойд ни показва, че има едно измерение на нашите фантазии, сънища, измислици и дори на лудостта, което ни води отвъд логичното и рационалното и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност. Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим без да поставим под въпрос координатите на собствената си „реалност“.

   Музиката и текстът на този албум са мрачни, сурови и тягостни, но същевременно показват една истински дълбока човечност и състрадание към най-отхвърлените и най-онеправданите в нашите обществата – лудите. Едно невероятно уважение към хора, които имат какво да ни кажат, и чиито нелепости си струва да чуем.

Автор: Валентин Йорданов

[1] Първата песен „In The Flesh?“ завършва със звуци от пикиращи бойни самолети, които във филма представят кончината на бащата по време на войната. Неговата смърт съвпада с раждането на момчето (бебешкия плач в началото на следващата песен).

[2] Във филма има множество сцени, в които като дете Пинк търси предмети останали от баща му, облича се в неговата униформа, търси дори самия него на гарите, където други войници са посрещани от семействата си. Третата песен е специално обръщение към бащата, а седемнадесетата „Вера” е алюзия към песента на Вера Лин „We will meet again”, хит на фронта през втората световна война, която съдържа ироничния въпрос на Пинк какво е станало с обещанието баща му да се върне.

[3] Песен 6 „Майка“: „Мама ще сбъдне всичките ти кошмари, мама ще всели в теб всичките си страхове, мама ще те държи тук под крилото си, тя няма да ти позволи да летиш, но може да ти позволи да попееш…“ и накрая „… Ти винаги ще бъдеш бебе за мен.“

[4]  „Нямаме нужда от контрол на мислите, мрачен сарказъм в класните стаи. Учители, оставате децата на мира!“

[5] „Когато пораснахме и отидохме на училище, там имаше някои учители, които нараняваха децата по всеки начин, който намираха. Изливаха подигравките си върху всяко нещо, което правехме, излагайки на показ всяка наша слабост, колкото и добре да е била скрита. Но в града всички знаеха, че когато учителите се приберат вечер у дома, техните дебели психопатни жени ги смазваха на косъм от животите им.“

[6] Песните „One Of My Turns“, „Empty Spaces“, „Don’t Leave Me Now“, „Hey you“, ”Nobody home”, всички се занимават с отчуждаването от света и от жена му, и с отчаяните му опити да се приобщи отново.