История и психоанализа

Въпреки че често се налага да се прави разграничение между психоаналитичното изследване на личната, субективна история и историческата наука, те всъщност са много по-близки отколкото повечето хора предполагат. Хубав пример са някои съвременни исторически изследвания върху Тукидид – родоначалника на научния подход към историята. Те показват, че неговия фундаментален труд „История на Пелопонеската война“ от 5 век пр.н.е е бил замислен не като едно самоцелно и стриктно научно документиране на събития, а по-скоро като отговор и дори възражение на една масово приета по неговото време интерпретация на близкото минало. Има основания да се смята, че този най-важен исторически документ от тази епоха, е целял не просто систематично да документира какво точно се е случило, но и да предложи едно друго тълкуване за това защо нещата са се случили именно така.
Всеки любител историк, независимо от конкретния си интерес, се сблъсква с подобни неща отново и отново – историческата наука се е занимавала колкото с документирането и интерпретирането на събития, толкова и с това да преосмисля, да търси във вече познатото един различен прочит от онзи, който трайно се е фиксирал  в народната памет.
Същото нещо можем да видим и в психоанализата. Онова, което често се случва е, че личната история, личният роман за живота на страдащия се е превърнал в изключително солиден и неприкосновен – добил е статута на нещо свещено, което не може да се докосва. Често това стига до страх изобщо да се мисли, че нещо в миналото може да е имало и друг смисъл, друго значение. Сякаш да се погледне по друг начин би било предателство към участниците в една споделена история. Ето защо част от целта на анализата ще бъде да се отвори едно пространство, където човек да може да започне да мисли за едно прекалено ясно минало и да си позволи да постави под въпрос смисъла, който досега му е придавал.