Рационално/Ирационално

Още един мит свързан с психоанализата се върти около опозицията „рационално-ирационално“. Погрешно се налага представата, че в психоаналитичната работа се обръща гръб на рационалното у страдащия и вниманието се насочва към дълбоко потиснати нерационални импулси, които трябва да бъдат овладени.
Всъщност нещата са съвсем различни. Това, което практиката недвусмислено показва, е, че душевното страдание е всъщност дълбоко логично. В симптомите винаги действа една логика, от която обаче човек се е отчуждил в името на нещо друго – логика, която той вече не може да назове, но която въпреки това действа.
Когато страдащият по свой си начин започне да разбира, че напразно се опитва да оправдае и обясни страданието си и когато предположи, че то може да има някакъв друг, скрит от него смисъл – това е моментът, в който една психоанализа има основания да започне. Постепенното разпознаване на тази отхвърлена до момента логика води човека до неща, които са не просто съвсем рационални, но и разкриват нещо дълбоко присъщо и истинно за него и неговата история.

Трудността и дори болезнеността на това разпознаване е всъщност истинската цена на една психоаналитична работа.