Кратки бележки за психоанализата | Симптом и истина

Една от фундаменталните разлики между психоанализата и всички останали форми на психотерапия, е нейното разбиране за душевното страдание като израз на някаква лична истина, която е била отчуждена. Общоприето е в душевните страдания и в различни трудности или задръжки да се вижда някаква грешка, нещо повредено, някаква част на личността, която трябва да се поправи, нещо извън строя – от там идва и понятието „психично разстройство“, недвусмислено предполагащо един правилен строй, към когото всеки може да бъде настроен. При всички случаи обаче онова, което носи страдание, по правило няма да принадлежи на страдащия, също както вирусът не принадлежи на заразения.

Именно тук се разполага дълбоката разлика. Психоанализата отива отвъд привидното и показва, че макар и на пръв поглед нелогично, душевното страдание не е грешка или повреда в ума, а посочва нещо дълбоко вярно за историята на страдащия. Една лична истина си проправя път в ежедневието под формата на болезнен компромис, който не може да бъде назован.

От това разбиране произлиза и целта на самата анализа – човек да осмисля и присвоява тази истина. В кабинета на аналитика, човек ще бъде призован да говори, но не за да предаде нещо, да бъде разбран и да му се даде съвет, а за да може той самият да чуе и разбере нещо повече от собствената си история. Именно това разгръщане на словото и постепенното откриване на завоалираните или отхвърлени смисли позволява човек да се освободи от някаква част от своето страдание и да го замени с един различен прочит на миналото си, което до този момент не е могъл да разбере и приеме.