Кратки бележки за психоанализата| Симпром и истина

Една от фундаменталните разлики между психоанализата и всички останали форми на психотерапия, е нейното разбиране за душевното страдание като израз на някаква лична истина, която е била отчуждена. Общоприето е в душевните страдания и в различни трудности или задръжки да се вижда някаква грешка, нещо повредено, някаква част на личността, която трябва да се поправи, нещо извън строя – от там идва и понятието „психично разстройство“, недвусмислено предполагащо един правилен строй, към който всеки може да бъде пригоден или „настроен“, за да бъде освободен от страданието си или просто за да бъде щастлив. При всички случаи обаче онова, което носи страдание, по правило не принадлежи на страдащия.

Именно в това е дълбоката разлика. Психоанализата отива отвъд привидното и показва, че макар и странно, душевното страдание не е грешка или недостатък, а посочва нещо дълбоко вярно за историята на страдащия. Една лична истина, отвъд обективността и фактите, си проправя път в ежедневието под формата на болезнен компромис, за който няма място и който не просто не може да се разреши, но дори не може да бъде назован и мислен.

От това разбиране произлиза и целта на самата анализа – човек да осмисля тази лична истина. В кабинета на аналитика, човек ще бъде призован да говори, но не за да предаде нещо, да бъде разбран и да му се даде съвет, а за да може той самият да чуе и разбере нещо повече от собствената си история. Именно това разгръщане на словото и постепенното откриване на завоалираните или отхвърлени смисли позволява човек да се освободи от някаква част от своето страдание и да го замени с един различен прочит на миналото си, което до този момент не е могъл да разбере и приеме.