Симптом и истина

Една от фундаменталните разлики между психоанализата и всички останали форми на психотерапия, е нейното разбиране за душевното страдание като израз на някаква лична (субективна) истина.  Общоприето е в душевните проблеми да се вижда някаква грешка, нещо повредено, някаква част на личността, която трябва да се поправи, нещо извън строя – от там идва и понятието „психично разстройство“, сякаш има правилен строй, към който всеки трябва да бъде пригоден или „настроен“, за да бъде душевно здрав.

Именно в това е дълбоката разлика. Психоанализата отива отвъд привидното и показва, че макар и странно, душевното страдание не е грешка или недостатък, а посочва нещо дълбоко вярно за историята на страдащия. Една истина си проправя път в ежедневието под формата на болезнен компромис, за който няма място и който не просто не може да се разреши, но дори не може да бъде назован и мислен.

От това разбиране произлиза и целта на самата анализа – човек да осмисля тази лична истина. В кабинета на аналитика, човек ще бъде призован да говори, но не за да предаде нещо, да бъде разбран и да му се даде съвет, а за да може той самият да чуе и разбере собствената си история. Именно това разгръщане на словото и постепенното откриване на завоалираните смисли позволява на човек да се освободи от някаква част от своето страдание и да го замени със една лична истина, която до този момент не е могъл да разбере и приеме.