Кратки бележки за психоанализата| Симпром и истина

Една от фундаменталните разлики между психоанализата и всички останали форми на психотерапия, е нейното разбиране за душевното страдание като израз на някаква лична истина, която е била отчуждена. Общоприето е в душевните страдания и в различни трудности или задръжки да се вижда някаква грешка, нещо повредено, някаква част на личността, която трябва да се поправи, нещо извън строя – от там идва и понятието „психично разстройство“, недвусмислено предполагащо един правилен строй, към когото всеки може да бъде настроен. При всички случаи обаче онова, което носи страдание, по правило не принадлежи на страдащия, също както вирусът не принадлежи на заразения.

Именно тук се разполага дълбоката разлика. Психоанализата отива отвъд привидното и показва, че макар и нелогично, душевното страдание не е грешка или повреда в ума, а посочва нещо дълбоко вярно за историята на страдащия. Една лична истина, отвъд обективните факти, които някой друг може да потвърди, си проправя път в ежедневието под формата на болезнен компромис, който не може да бъде назован.

От това разбиране произлиза и целта на самата анализа – човек да осмисля и присвоява тази истина. В кабинета на аналитика, човек ще бъде призован да говори, но не за да предаде нещо, да бъде разбран и да му се даде съвет, а за да може той самият да чуе и разбере нещо повече от собствената си история. Именно това разгръщане на словото и постепенното откриване на завоалираните или отхвърлени смисли позволява човек да се освободи от някаква част от своето страдание и да го замени с един различен прочит на миналото си, което до този момент не е могъл да разбере и приеме.

„Ръце“ – Дариън Лийдър

„Един от централните механизми на обсесивния е да отменя, да обръща едно действие или да отрича, че то се е случило. Всички следи на едно престъпление трябва да бъдат заличени, задача, която никога не е изцяло възможна. Човек остава измъчван от насилствени мисли или образи, които е неспособен да преработи по този начин. Както във филмите за Борн, ЦРУ правят всичко, което могат, за да заличат съществуването на героя, но той винаги се връща отново. Той не може да бъде просто убит и остава завинаги жертва на разтройващи спомени за извършено в миналото насилие, дори когато се опитва да се отпусне на плажа.leader

Обсесивният обитава странно място тук. Той се опитва да анулира всички следи на насилствените си мисли, докато в същото време непрекъснато чака някакъв преобразяващ акт на насилие, който ще го освободи. Ето защо характерното действие на обсесивния е без-действието. Той чака, и често избира за най-добър приятел някой, който точно наобратно – действа и може да докарва нещата до завършек, сякаш от негово име. Финансовата криза от 2008 беше чудесна за някои от моите пациенти, които буквално за една нощ бяха станали излишни на своето работно място. Най-накрая те успяха да избегнат нуждата да вземат решение да действат, да напуснат своята отчуждаваща работа и да започнат нещо смислено като да работят за някоя благотворителност или да преподават на деца. Това беше една външна принуда за тях, така че не им се наложи да избират, да направят големия избор сами. Той беше направен вместо тях.

Именно така съвременният режим на псевдо-активност е добре приет от повечето обсесивни. Те могат да си рециклират боклука, да гласуват на предавания за таланти, да правят коментари върху всякакви важни теми по интернет страниците и най-общо да се държат сякаш са активни. Разбира се, това не са истински дейности, които да носят някаква промяна, просто елементи на една нова култура на псевдо-дейността, която ни предпазва от истинско разместване. Промяната е винаги очаквана, но само при условие, че човек няма участие в нея.“

За децата и смъртта | „Тълкуване на сънищата“

Може би някой ще ме попита следното: Ако приемем, че враждебните импулси на детето по отношение на неговите братя и сестри наистина съществуват, защо детската душа изведнъж става толкова лоша, че да пожелае смъртта на своите съперници или по-силни връстници? Сякаш смъртта е единственото наказание за всички лоши постъпки. Който казва това, очевидно не знае, че представите на детето за смъртта нямат нищо общо с нашите понятия за нея.baby-19th-century-granger Детето не познава ужаса на растлението, за мъртвешкия студ, безкрайното „нищо“ и всичко онова, което представите на възрастния свързват с думата „смърт“ и което е налице във всички митове за оня свят. Страхът от смъртта му е чужд и то си играе с тази страшна дума и заплашва другото дете: „Ако още веднъж направиш това, ще умреш като Франц!“ Нещастната майка трепери от страх. Тя навярно не може да забрави, че по-голяма част от хората не доживяват до зряла възраст. Дори осемгодишно дете, което се е върнало от посещение в природонаучния музей, може да каже на майка си: „Мамо, толкова много те обичам. Когато умреш, ще те препарирам и ще те държа в стаята, за да те виждам винаги.“ Детските представи за смъртта толкова малко приличат на нашите. (Останах много учуден, когато чух от едно много способно десетгодишно момче следната фраза, казана малко след смъртта на баща му: „Знам, че татко умря, но не разбирам защо не си идва у дома за вечеря.“)

За детето, което изобщо не познава предсмъртните мъки, „да умреш“ означава приблизително същото като „да си отидеш“, да не безпокоиш повече тези, които са останали живи. За детето няма разлика как се реализира това отсъствие – чрез заминаване, уволнение, отчуждаване или смърт. Ако в предисторическия период уволнят бавачката на детето, а скоро след това майка му умре, в неговите спомени и двете събития се наслагват едно върху друго. Фактът, че детето не изпитва особено голяма скръб по отсъствуващия, е познато на всяка майка. Връщайки се след продължително отсъствие у дома, тя често с прискърбие разбира, че децата нито веднъж не са попитали за мама. Когато тя наистина се преселва в „по-добрия свят, откъдето никой не се връща“, в началото децата сякаш напълно забравят за нея и едва впоследствие започват да си спомнят за починалата си майка.“

Тълкуване на сънищата 1899г
З.Фройд

„Тъжни тропици“ Клод Леви-Строс

Не само за да измамим децата си, ние поддържаме вярата им в Дядо Коледа: тази вяра ни стопля и ни помага да се самозалъгваме и да вярваме, след като и те вярват, че един великодушен свят, който не иска нищо в замяна, не е абсолютно несъвместим с действителността. И все пак хората умират и никога не се завръщат; и целият обществен ред се приближава към смъртта в този смисъл, че взима нещо, срешу което не дава нищо равностойно.tumblr_m91s5cVLAB1ql1duk

Обществото на индианците Бороро е поучително за моралиста: нека послуша местните информатори и те ще му опишат, както сториха за мене, този балет, в който двете половини на селото се принуждават да живеят и дишат една чрез друга; разменяйки жените си, имуществото си и услугите си, трескаво загрижени за взаимността, женейки помежду им децата си, погребвайки мъртвите си, гарантирайки си взаимно, че животът е вечен, светът е отзивчив, а обществото – справедливо. За да докажат тези истини и да запазят убежденията си, техните мъдреци са изработили грандиозна космология. Те са я вписали в плановете на селата си, в разположението на жилищата си. Многократно са разисквали противоречията, с които са се сблъсквали, но винаги са приемали някаква опозиция само като са я отричали в полза на друга, нарязвайки и пресичайки групите, свързвайки и противопоставяйки ги, превръщайки целия си обществен и духовен живот в един герб, където симетрията и асиметрията се уравновесяват, както изкусните рисунки, с които една красива кадувейка, по-смътно измъчвана от същата григжа, украсява лицето си. img-3Но какво остава от половините и контраполовините, от клановете и подклановете пред тази констатация, която ни налагат неотдавнашните наблюдения? В едно общество, усложнено сякаш за удоволствие, всеки клан се разделя на три групи: висша, средна и нисша, и над всички други правила стои онова, което задължава висшия от една група да се ожени за висш от друга група, средния – за среден, нисшия – за нисш; т.е под прикритието на братски институции борорското село в последна сметка се разделя на три групи, които винаги се женят помежду си. Три общества, които, без да го осъзнават, винаги ще останат разграничени и изолирани, затворени в едно чувство за превъзходство, което измамни институции скриват дори от него самото, така че всяко от тях е несъзнателна жертва на изкуствените похвати, чиято цел вече не може да открие. Борорите напразно са развили системата си в изманен спектакъл и те като другите не са успели да опровергаят тази истина: представата, която едно общество си създава за отношението между живите и мъртвите, се свежда до усилието да се скрият, украсят или оправдаят на религиозен план истинските отношения, които посподстват между живите.

Откъс от „Тъжни Тропици“, шеста част – БОРОРО

Клод Леви-Строс

Кратки бележки за психоанализата| Рационално/Ирационално

Още един мит свързан с психоанализата се върти около опозицията „рационално-ирационално“. Погрешно се налага представата, че в психоаналитичната работа се обръща гръб на рационалното у страдащия и вниманието се насочва към дълбоко потиснати нерационални импулси, които трябва да бъдат интегрирани, овладени или дори подчинени от разума.
Всъщност нещата са съвсем различни защото това, което практиката недвусмислено показва, е, че душевното страдание е всъщност дълбоко логично. В душевните страдания винаги действа една логика, от която обаче човек се е отчуждил в името на нещо друго – логика, която той вече не може да назове, но която въпреки това действа.
Когато страдащият по свой си начин започне да разбира, че напразно се опитва да оправдае и обясни страданието си и когато предположи, че то може да има някакъв друг, скрит от него смисъл – това е моментът, в който една анализа има основания да започне. Постепенното разпознаване на тази отхвърлена до момента логика води до неща, които са не просто съвсем логични, но и разкриват нещо дълбоко присъщо и истинно за страдащия и неговата история.

Трудността и дори болезнеността на това разпознаване е всъщност истинската цена на една психоаналитична работа.

„Достоевски и отцеубийството“

„Ако се отнасяме с всекиго според заслугите му, кой ще отърве камшика?“

Хамлет, У. Шекспир

В тази насока романът на руския писател отива една крачка по-напред. И тук [„Братя Карамазови“] друг е извършил убийството, но човекът, който стои с убития в същата синовна връзка както героя Димитрий, при когото мотивът за сексуалното съперничество се признава открито, друг един брат, комуто както трябва да се отбележи, Достоевски приписва собствената си болест, мнимата епилепсия, сякаш сам иска да признае: ето, епилептикът, невротикът у мене е отцеубиец. Vasily_Perov_-_Портрет_Ф.М.Достоевского_-_Google_Art_ProjectИ така речта на защитника пред съда съдържа прословутата подиравка с психологията, а именно, че тя е сопа с два края. Великолепно завоалиране, защото трябва само да я обърнем, за да открием дълбокия смисъл в разбиранията на Достоевски. Не психологията заслужава подигравка, а съдебният следствен процес. Няма значение, кой е извършил всъщност деянието, за психологията е важно само, кой го е пожелал в душата си и, извършено вече, го е приветствувал. Ето защо с изключение на контрастния образ Альоша всички братя са еднакво виновни – търсещият наслада сладострастник, скептикът-циник и епилептикът-престъпник.

В „Братя Карамазови“ има една сцена, крайно характерна за Достоевски. В разговора с Димитрий старецът разбира, че той таи в сърцето си готовност да убие баща си и се хвърля ничком на колене пред него. Тази постъпка не може да бъде израз на възхищение, а означава, че светецът отстранява от себе си изкушението да презира убиеца или да се отвращава от него и поради това се унижава. Симпатията на Достоевски към убиеца е действително безгранична, тя надхвърли далеч съжалението, за което нещастникът има право да претендира и напомня свещената боязън, с която в древността се отнасяли към епилептика и душевноболния. За него престъпникът е почти спасител, поел върху себе си вината, която иначе би трябвало да тегне върху другите. Те няма защо да убиват, след като той вече е убил вместо тях, а трябва да са му благодарни, тъй като иначе би трябвало самите те да извършат убийството. Това не е само добросърдечно състрадание, а идентификация въз основа на същите престъпни импулси, всъщност малко изместен нарцисизъм. С изложеното до тук не се оспорва етичната стойност на тази добрина. Може би това е изобщо механизмът на добросърдечното участие в съдбата на другия човек, чийто помисли сме прозрели, както е в изключителния случай с обременения от съзнанието за вина писател. Няма съмнение, че тази симпатия, породена от идентификацията, е имала решаващо влияние върху Достовевски при избора на сюжета. В началото обаче – от егоистични подбуди – той се е занимавал с обикновения престъпник, политическия и религиозния, преди в края на живота си да се върне към първопрестъпника, към отцеубиеца, и в негово лице да направи своето поетическо признание.

Публикуването на посмъртните му трудове и дневника на жена му хвърлиха ярка светлина върху един епизод от неговия живот през време на пребиваването му в Германия, когато Достоевски е бил обзет от страстта към комара. Явен пристъп на патологична страст, който не се подава на никаква друга преценка. Не липсвали и оправдания за това странно и недостойно поведение. Както се случва често при невротиците, чувството за вина намерило явен заместител в тегнещите върху писателя дългове. Така Достоевски се опрадвавал, че ако спечелел при играта, щял да може да се завърне обратно в Русия, без да бъде пратен от кредиторите си в затвора. Но това било само претекст. Достоевски бил достатъчно проницателен, за да разбере истината и достатъчно честен да я признае. Той знаел, че единствено играта заради самата игра имала значение за него, le jeu pour le jeu – “Игра заради самата игра“, пише той в едно от писмата си. „Кълна Ви се, че не става дума за алчност, макар и преди всичко да имах нужда от пари“.

Всички подробности за безумното му поведение, подвластно на непреодолими инстинкти, го доказват, а и още нещо друго: Никога не спирал да играе, докато не изгубел всичко. Играта била за него средство за себенаказание, безброй пъти обещавал на младата си жена и й давал честната си дума да не играе повече или само този ден да не играе, и почти никога не я удържал, както твърди тя. А когато загубите хвърляли него и жена му в крайна мизерия, намирал в това положение патологично удовлетворение. Можел сам да се хули пред нея, да се унижава, да я подканва да го презира, да съжалява, че се е омъжила за него, стария грешник, а след това разтоварване на съвестта още на другия ден продължавал да играе. И младата жена свикнала с този цикъл, защото забелязала, че единственото, от което можело да се очаква действително спасение, а именно литературната му работа, не напредвала никога по-добре, отколкото когато изгубели всичко и заложели и последната си вещ. Естествено, тя не разбирала тази взаимовръзка. Когато чувството му за вина намерело удовлетворение в наказанията, които си налагал сам, трудностите в работата му намалявали и си позволявал да извърви няколко крачки по пътя към успеха.

Оставал винаги дотогава на рулетката, докато изгубел всичко и докато застанел напълно убит кра нея. Само когато злото се изпълнело докрай, демонът напущал най-сетне душата му и отсъпвал мястото си на творческия гений.

Зигмунд Фройд, „Достоевски и отцеубийствот“ 1928г.

Може ли човек да не „бъде себе си“?

   (публикувано в http://www.webcafe.bg на 25.03.2017)

„Бъди себе си“ е един от доминиращите императиви на поп-психологията. Той е проникнал толкова дълбоко в речника на ежедневието, че по правило затруднява всякаква критичност. Нещата се усложняват допълнително от крайно положителния начин, по който е натоварена представата за всичко автентично в културата ни. И все пак какво точно е „себе си“ от израза „Бъди себе си“? Как може човек да бъде нещо друго, различно от себе си? Да се опитваш да „бъдеш друг“ не е ли в крайна сметка също част от „теб“? Защо някои хора избират алтернативи на това да „бъдат себе си“ и какво се случва, когато човек най-накрая успее да „бъде себе си“?

Тези въпроси са сериозни, най-малкото защото това предписание е станало златен стандарт за всякакви страдания и несполуки. „Бъди себе си“ се използва като психологическо швейцарско ножче, а неговата безполезност изглежда няма никакво влияние върху популярността му. Даже напротив, колкото по-непродуктивен е подобен съвет, толкова по-стабилно се загнездва в културата ни. Този парадокс заслужава внимание.

Както с толкова много други неща и тук призивът, изглежда, е да не се мисли – „Не го мисли, просто бъди себе си“. Независимо дали човек страда от тревожност и задръжки в отношенията си с другите, или защото се чувства прихванат в омагьосан кръг от повтарящи се проблеми в интимния си живот, често се налага идеята, че това се случва, защото той не е автентичен и няма куража да „бъде себе си“, че вместо да повярва в „себе си“ разиграва театър и се опитва да бъде някой друг.

Този прочит се затвърждава постоянно от всякакви инстанции, които все по-агресивно прокламират автентичността като лек за всеки неуспех. Винаги ще се намери приятел, колега, роднина или някой от телевизионния екран, който без да задълбава в детайлите на проблема веднага да отсъди: „Просто се отървете от онова, което ви кара да бягате от себе си.“ Както обикновено и тук поп-психологическата догма няма да се стърпи и ще вкара смелостта и страха в това уравнение: „Вие страдате, защото ви е страх и/или нямате смелост да бъдете себе си.“ Или още по-баналното: „Ниската ви самооценка (която, естествено, е винаги неоправдана) ви кара да бягате от себе си. Затова просто повярвайте в „себе си“, приемете „себе си“ и всички врати в живота ще започнат да се отварят пред вас“.

В тези прости схемички се разкриват съдържанието и функцията на това понятие. То ни е нужно, за да обозначим едно измислено въображаемо ядро на личността, което да е по правило добро, с неограничен потенциал, положително във всеки смисъл, свободно от тревога и задръжка. Чрез него онези душевни терзания ще бъдат изчистени от всякаква уникалност. От една страна ще се приведат до нещо семпло и стандартно, а от друга – до нещо чуждо, наложено от някой друг, прихванато или наслоено от другаде (може би вследствие на някакво нещастие – това псевдопсихологическо клише в стил Холивуд е толкова сладникаво, че направо горчи!).

Ето защо няма никакво значение колко безполезен е подобен съвет – той изобщо не цели да разреши проблема, а само да съхранява и предпазва един фиктивен идеален образ и да не допуска статуквото да се поставя под въпрос. Каквото и да се случи, чрез него човек ще си запази правото на фантазията, че ако е еди-кога си бил „себе си“, всичко е щяло да бъде наред.

Но нарцистичната полза от тези разбирания е достатъчно очевидна, не искам да занимавам читателя с празни приказки. Лесно е да се разобличи колко удобно е подобно схващане за автентичното „себе си“. По-важното тук е как постепенно деградира мисленето за човешкото страдание. Онова, което съпътства този елементарен призив просто да „бъдем себе си“, е прикритото разбиране за душевните страдания като за чуждо тяло навлязло в иначе безпроблемната човешка същност. Схващането, че тревогата и болезненото повторение могат да се изпарят само чрез един избор, принизява значението на тази част от душевния живот до някаква лесно преодолима баналност или просто до суета. В това разбиране страданието на един ще бъде страданието на всеки друг, всички разлики ще се слеят, а „решението“ ще бъде универсално.

Но какво ще стане ако преобърнем този популярен прочит? Какво ще излезе ако видим уникалното в тези страдания като неразривна част от нечия душевност? Онези толкова интимни и трудно назовими преживявания, които са белязали житейския път и тласкат някого към това неусетно да се преобразява в „някой друг“, не са ли те в истинския смисъл на думата част от онова, което го прави него? Не е ли този „някой друг“ по-интересен и не поставя ли много повече въпроси, от онзи идеален, сладникав и лишен от проблеми образ за „себе си“? Може би точно зад повторението на една безизходица се крият дълбоки мотиви, стигащи до най-личните и най-трудни за осмисляне прояви на субективността?

Но дори и без тези въпроси понятието „себе си“ от израза „бъди себе си“ бързо се разпада под тежестта на собствения си абсурд. Въпреки това, неговият произход е от изключително значение. То най-вероятно води началото си като реакция срещу една изначална другост, едно влияние от най-неясните извори на душевността, което сякаш не ни принадлежи. Една енигма, за която не може да се поеме отговорност, и която ще трябва да бъде постоянно неглижирана или отричана чрез всички налични средства. Именно така другата цел на „бъди себе си“ се разкрива в собствената си противоположност – това е призив да не се признава тази неясна част от душевността като нещо свое, да си затворим очите за онова, което не разбираме, да го отхвърлим или просто да го омаловажим.

В крайна сметка „бъди себе си“ съвсем не е призив за отстояване на някаква индивидуалност, някаква присъща само на вас човешка неповторимост, която може да ви избави от някакви несполуки. Напротив, това е призив за конформизъм, защото „себе си“ всъщност е предварително и трайно фиксирано понятие, готово за консумация. То е един уеднаквен, стандартизиран нарцистичен идеал, в който само привидно има място за вашата история и за онова, което ви прави вас. Всъщност място няма. Както с толкова много други продукти на пазара за духовни залъгалки, целта и тук е същата – да се обезценят размишленията и духовното търсене и да се сведат дълбоките смисли на човешкото страдание до няколко прости калъпа за масова злоупотреба.

автор Валентин Йорданов

„Неудобството в цивилизацията“

„Струва ми се, че въпросът за съдбата на човешкия род се състои в това, дали и в каква степен културното развитие е успяло да овладее агресивните и саморазрушителни инстинтки на хората, които пречат на съвместното им съществуване. В тази връзка съвременната епоха може би заслужава особено внимание. Хората са стигнали толкова далеч в овладяването на природните сили, че с тяхна помощ много лесно могат да се унищожат до последния човек. Това им е известно и оттук идва настоящето безпокойство, нещастие и страх. Може да се допусне, че едната от двете „небесни сили“ – вечният Ерос – ще направи усилие за да се утвърди в борбата срещу своя също така безсмъртен противник. Но кой може да предвиди края и победителя?“

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

„Никой друг начин на живот не свързва индивида толкова здраво с реалността, както постоянството в работата, която със сигурност най-малкото го въвежда в определена част от реалността – обществото. Възможността голяма част от либидните компоненти (нарцистични, агресивни и дори еротични) да се измести към професионалната дейност и свързаните с нея човешки взаимоотношения, й придава такава стойност, която не отстъпва на абсолютната й необходимост при утвърждаването и оправдаването на съществуването в обществото.

Въпреки това работата като средство за постигане на щастието се цени малко от хората. Те не изпитват влечение към нея така, както към други начини на задоволяване. По-голяма част от хората работят по неволя и от този естествен страх от работата произтичат най-тежките социални проблеми.“summer

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

Един спомен от детството на Леонардо

„За жаждата за знание у малките деца свидетелства неуморното им желание да задават въпроси, нещо, което е загадка за възрастния, доколкото той не разбира, че всички тези въпроси са само заобикалки и че те никога не свършват, защото детето иска да замести с тях един-единствен въпрос, който все пак не задава.leonardo Стане ли детето по-голямо и по-съобразително, тези прояви на любознателност често се прекъсват внезапно. Пълна яснота обаче ни дава психоаналитичното проучване, което ни осведомява, че много, може би повечето деца, във всеки случай най-надарените, приблизително от третата си година преминават през един период, който може да бъде наречен инфантилно сексуално разузнаване. Любознателността се пробужда у децата на тази възраст, доколкото знаем, не спонтанно, а като следствие от впечатлението за някакво важно преживяване, от вече станало или според външни сведения очаквано със страх раждане на братче или сестриче, в което детето съзира заплаха за собствените си егоистични интереси. Излседването се насочва към въпроса, откъде се вземат децата, и то така, като че ли детето търси начини и средства да предотврати едно толкова нежелано събитие. Така научаваме с изумление, че детето отказва да приеме на вяра даваните му обяснения, например енергично отхвърля тъй съдържателната в митологично отношение басня за щъркела, че от този акт на неверие то датира своята духовна независимост, често се чувства в първо противоречие с възрастните и всъщност вече никога няма да им прости, че по този повод са скрили истината от него. То изследва по свои собствени пътища, узнава за пребиваването на детето в майчината утроба и си създава, водено от поривите на собствената сексуалност свои разбирания относно произхода на детето от храненето, относно неговото раждане през червото, относно трудно разбираемата роля на бащата и още по това време то вече подозира за съществуването на половия акт, който възприема като нещо враждебно и насилствено. Но както собствената му сексуална конституция още не е дорасла до задачата на възсъздаването, така и неговото разузнаване за това, откъде идват децата, трябва да удари на камък и да бъде изоставено като неосъществимо. Както изглежда, впечатлението от тази несполука при първото изпитание на интелектуалната независимост е трайно и дълбоко депримиращо.“

Откъс от „Един спомен от детството на Леонардо да Винчи“ Зигмунд Фройд 1910г

Скръб и меланхолия

„Меланхоликът проявява още нещо, което го няма при скръбта – необикновен спад на самочувствието, изключително обедняване на Аз-а. При скръбта светът става беден и празен, при меланхолията – самата личност. Болният определя себе си като недостоен, неспособен и неморален, укорява се, обругава се и очаква да бъде низвергнат и наказан от другите. Той се самоунижава пред всекиго, изпитва съжаление към всеки от своите близки заради това, че е обвързан с такъв недостоен човек като него. Той не смята, че нещо в него се е променило, неговата самокритика се отнася и за миналото; той твърди, че никога не е бил по-добър. Картината на това налудно чувство за малоценност, предимно в морален аспект, се допълва от безсъние, безапетитие и едно психологически крайно забележително преодоляване на нагона, който кара всичко живо да се държи за живота.“

З.Фройд
„Скръб и меланхолия“ 1917г.