„Тъжни тропици“ Клод Леви-Строс

Не само за да измамим децата си, ние поддържаме вярата им в Дядо Коледа: тази вяра ни стопля и ни помага да се самозалъгваме и да вярваме, след като и те вярват, че един великодушен свят, който не иска нищо в замяна, не е абсолютно несъвместим с действителността. И все пак хората умират и никога не се завръщат; и целият обществен ред се приближава към смъртта в този смисъл, че взима нещо, срешу което не дава нищо равностойно.tumblr_m91s5cVLAB1ql1duk

Обществото на индианците Бороро е поучително за моралиста: нека послуша местните информатори и те ще му опишат, както сториха за мене, този балет, в който двете половини на селото се принуждават да живеят и дишат една чрез друга; разменяйки жените си, имуществото си и услугите си, трескаво загрижени за взаимността, женейки помежду им децата си, погребвайки мъртвите си, гарантирайки си взаимно, чеживотът е вечен, светът е отзивчив, а обществото – справедливо. За да докажат тези истини и да запазят убежденията си, техните мъдреци са изработили грандиозна космология. Те са я вписали в плановете на селата си, в разположението на жилищата си. Многократно са разисквали противоречията, с които са се сблъсквали, но винаги са приемали някаква опозиция само като са я отричали в полза на друга, нарязвайки и пресичайки групите, свързвайки и противопоставяйки ги, превръщайки целия си обществен и духовен живот в един герб, където симетрията и асиметрията се уравновесяват, както изкусните рисунки, с които една красива кадувейка, по-смътно измъчвана от същата григжа, украсява лицето си. img-3Но какво остава от половините и контраполовините, от клановете и подклановете пред тази констатация, която ни налагат неотдавнашните наблюдения? В едно общество, усложнено сякаш за удоволствие, всеки клан се разделя на три групи: висша, средна и нисша, и над всички други правила стои онова, което задължава висшия от една група да се ожени за висш от друга група, средния – за среден, нисшия – за нисш; т.е под прикритието на братски институции борорското село в последна сметка се разделя на три групи, които винаги се женят помежду си. Три общества, които, без да го осъзнават, винаги ще останат разграничени и изолирани, затворени в едно чувство за превъзходство, което измамни институции скриват дори от него самото, така че всяко от тях е несъзнателна жертва на изкуствените похвати, чиято цел вече не може да открие. Борорите напразно са развили системата си в изманен спектакъл и те като другите не са успели да опровергаят тази истина: представата, която едно общество си създава заотношението между живите и мъртвите, се свежда до усилието да се скрият, украсят или оправдаят на религиозен план истинските отношения, които посподстват между живите.

Откъс от „Тъжни Тропици“, шеста част – БОРОРО

Клод Леви-Строс

Рационално/Ирационално

Още един мит свързан с психоанализата се върти около опозицията „рационално-ирационално“. Погрешно се налага представата, че в психоаналитичната работа се обръща гръб на рационалното у страдащия и вниманието се насочва към дълбоко потиснати нерационални импулси, които трябва да бъдат овладени.
Всъщност нещата са съвсем различни. Това, което практиката недвусмислено показва, е, че душевното страдание е всъщност дълбоко логично. В симптомите винаги действа една логика, от която обаче човек се е отчуждил в името на нещо друго – логика, която той вече не може да назове, но която въпреки това действа.
Когато страдащият по свой си начин започне да разбира, че напразно се опитва да оправдае и обясни страданието си и когато предположи, че то може да има някакъв друг, скрит от него смисъл – това е моментът, в който една психоанализа има основания да започне. Постепенното разпознаване на тази отхвърлена до момента логика води човека до неща, които са не просто съвсем рационални, но и разкриват нещо дълбоко присъщо и истинно за него и неговата история.

Трудността и дори болезнеността на това разпознаване е всъщност истинската цена на една психоаналитична работа.

„Достоевски и отцеубийството“ З.Фройд, 1928г

„Ако се отнасяме с всекиго според заслугите му, кой ще отърве камшика?“

Хамлет, У. Шекспир

В тази насока романът на руския писател отива една крачка по-напред. И тук [„Братя Карамазови“] друг е извършил убийството, но човекът, който стои с убития в същата синовна връзка както героя Димитрий, при когото мотивът за сексуалното съперничество се признава открито, друг един брат, комуто както трябва да се отбележи, Достоевски приписва собствената си болест, мнимата епилепсия, сякаш сам иска да признае: ето, епилептикът, невротикът у мене е отцеубиец. Vasily_Perov_-_Портрет_Ф.М.Достоевского_-_Google_Art_ProjectИ така речта на защитника пред съда съдържа прословутата подиравка с психологията, а именно, че тя е сопа с два края. Великолепно завоалиране, защото трябва само да я обърнем, за да открием дълбокия смисъл в разбиранията на Достоевски. Не психологията заслужава подигравка, а съдебният следствен процес. Няма значение, кой е извършил всъщност деянието, за психологията е важно само, кой го е пожелал в душата си и, извършено вече, го е приветствувал. Ето защо с изключение на контрастния образ Альоша всички братя са еднакво виновни – търсещият наслада сладострастник, скептикът-циник и епилептикът-престъпник.

В „Братя Карамазови“ има една сцена, крайно характерна за Достоевски. В разговора с Димитрий старецът разбира, че той таи в сърцето си готовност да убие баща си и се хвърля ничком на колене пред него. Тази постъпка не може да бъде израз на възхищение, а означава, че светецът отстранява от себе си изкушението да презира убиеца или да се отвращава от него и поради това се унижава. Симпатията на Достоевски към убиеца е действително безгранична, тя надхвърли далеч съжалението, за което нещастникът има право да претендира и напомня свещената боязън, с която в древността се отнасяли към епилептика и душевноболния. За него престъпникът е почти спасител, поел върху себе си вината, която иначе би трябвало да тегне върху другите. Те няма защо да убиват, след като той вече е убил вместо тях, а трябва да са му благодарни, тъй като иначе би трябвало самите те да извършат убийството. Това не е само добросърдечно състрадание, а идентификация въз основа на същите престъпни импулси, всъщност малко изместен нарцисизъм. С изложеното до тук не се оспорва етичната стойност на тази добрина. Може би това е изобщо механизмът на добросърдечното участие в съдбата на другия човек, чийто помисли сме прозрели, както е в изключителния случай с обременения от съзнанието за вина писател. Няма съмнение, че тази симпатия, породена от идентификацията, е имала решаващо влияние върху Достовевски при избора на сюжета. В началото обаче – от егоистични подбуди – той се е занимавал с обикновения престъпник, политическия и религиозния, преди в края на живота си да се върне към първопрестъпника, към отцеубиеца, и в негово лице да направи своето поетическо признание.

Публикуването на посмъртните му трудове и дневника на жена му хвърлиха ярка светлина върху един епизод от неговия живот през време на пребиваването му в Германия, когато Достоевски е бил обзет от страстта към комара. Явен пристъп на патологична страст, който не се подава на никаква друга преценка. Не липсвали и оправдания за това странно и недостойно поведение. Както се случва често при невротиците, чувството за вина намерило явен заместител в тегнещите върху писателя дългове. Така Достоевски се опрадвавал, че ако спечелел при играта, щял да може да се завърне обратно в Русия, без да бъде пратен от кредиторите си в затвора. Но това било само претекст. Достоевски бил достатъчно проницателен, за да разбере истината и достатъчно честен да я признае. Той знаел, че единствено играта заради самата игра имала значение за него, le jeu pour le jeu – “Игра заради самата игра“, пише той в едно от писмата си. „Кълна Ви се, че не става дума за алчност, макар и преди всичко да имах нужда от пари“.

Всички подробности за безумното му поведение, подвластно на непреодолими инстинкти, го доказват, а и още нещо друго: Никога не спирал да играе, докато не изгубел всичко. Играта била за него средство за себенаказание, безброй пъти обещавал на младата си жена и й давал честната си дума да не играе повече или само този ден да не играе, и почти никога не я удържал, както твърди тя. А когато загубите хвърляли него и жена му в крайна мизерия, намирал в това положение патологично удовлетворение. Можел сам да се хули пред нея, да се унижава, да я подканва да го презира, да съжалява, че се е омъжила за него, стария грешник, а след това разтоварване на съвестта още на другия ден продължавал да играе. И младата жена свикнала с този цикъл, защото забелязала, че единственото, от което можело да се очаква действително спасение, а именно литературната му работа, не напредвала никога по-добре, отколкото когато изгубели всичко и заложели и последната си вещ. Естествено, тя не разбирала тази взаимовръзка. Когато чувството му за вина намерело удовлетворение в наказанията, които си налагал сам, трудностите в работата му намалявали и си позволявал да извърви няколко крачки по пътя към успеха.

Оставал винаги дотогава на рулетката, докато изгубел всичко и докато застанел напълно убит кра нея. Само когато злото се изпълнело докрай, демонът напущал най-сетне душата му и отсъпвал мястото си на творческия гений.

Зигмунд Фройд, „Достоевски и отцеубийствот“ 1928г.

Може ли човек да не „бъде себе си“?

   (публикувано в http://www.webcafe.bg на 25.03.2017)

„Бъди себе си“ е един от доминиращите императиви на поп-психологията. Той е проникнал толкова дълбоко в речника на ежедневието, че по правило затруднява всякаква критичност. Нещата се усложняват допълнително от крайно положителния начин, по който е натоварена представата за всичко автентично в културата ни. И все пак какво точно е „себе си“ от израза „Бъди себе си“? Как може човек да бъде нещо друго, различно от себе си? Да се опитваш да „бъдеш друг“ не е ли в крайна сметка също част от „теб“? Защо някои хора избират алтернативи на това да „бъдат себе си“ и какво се случва, когато човек най-накрая успее да „бъде себе си“?

Тези въпроси са сериозни, най-малкото защото това предписание е станало златен стандарт за всякакви страдания и несполуки. „Бъди себе си“ се използва като психологическо швейцарско ножче, а неговата безполезност изглежда няма никакво влияние върху популярността му. Даже напротив, колкото по-непродуктивен е подобен съвет, толкова по-стабилно се загнездва в културата ни. Този парадокс заслужава внимание.

Както с толкова много други неща и тук призивът, изглежда, е да не се мисли – „Не го мисли, просто бъди себе си“. Независимо дали човек страда от тревожност и задръжки в отношенията си с другите, или защото се чувства прихванат в омагьосан кръг от повтарящи се проблеми в интимния си живот, често се налага идеята, че това се случва, защото той не е автентичен и няма куража да „бъде себе си“, че вместо да повярва в „себе си“ разиграва театър и се опитва да бъде някой друг.

Този прочит се затвърждава постоянно от всякакви инстанции, които все по-агресивно прокламират автентичността като лек за всеки неуспех. Винаги ще се намери приятел, колега, роднина или някой от телевизионния екран, който без да задълбава в детайлите на проблема веднага да отсъди: „Просто се отървете от онова, което ви кара да бягате от себе си.“ Както обикновено и тук поп-психологическата догма няма да се стърпи и ще вкара смелостта и страха в това уравнение: „Вие страдате, защото ви е страх и/или нямате смелост да бъдете себе си.“ Или още по-баналното: „Ниската ви самооценка (която, естествено, е винаги неоправдана) ви кара да бягате от себе си. Затова просто повярвайте в „себе си“, приемете „себе си“ и всички врати в живота ще започнат да се отварят пред вас“.

В тези прости схемички се разкриват съдържанието и функцията на това понятие. То ни е нужно, за да обозначим едно измислено въображаемо ядро на личността, което да е по правило добро, с неограничен потенциал, положително във всеки смисъл, свободно от тревога и задръжка. Чрез него онези душевни терзания ще бъдат изчистени от всякаква уникалност. От една страна ще се приведат до нещо семпло и стандартно, а от друга – до нещо чуждо, наложено от някой друг, прихванато или наслоено от другаде (може би вследствие на някакво нещастие – това псевдопсихологическо клише в стил Холивуд е толкова сладникаво, че направо горчи!).

Ето защо няма никакво значение колко безполезен е подобен съвет – той изобщо не цели да разреши проблема, а само да съхранява и предпазва един фиктивен идеален образ и да не допуска статуквото да се поставя под въпрос. Каквото и да се случи, чрез него човек ще си запази правото на фантазията, че ако е еди-кога си бил „себе си“, всичко е щяло да бъде наред.

Но нарцистичната полза от тези разбирания е достатъчно очевидна, не искам да занимавам читателя с празни приказки. Лесно е да се разобличи колко удобно е подобно схващане за автентичното „себе си“. По-важното тук е как постепенно деградира мисленето за човешкото страдание. Онова, което съпътства този елементарен призив просто да „бъдем себе си“, е прикритото разбиране за душевните страдания като за чуждо тяло навлязло в иначе безпроблемната човешка същност. Схващането, че тревогата и болезненото повторение могат да се изпарят само чрез един избор, принизява значението на тази част от душевния живот до някаква лесно преодолима баналност или просто до суета. В това разбиране страданието на един ще бъде страданието на всеки друг, всички разлики ще се слеят, а „решението“ ще бъде универсално.

Но какво ще стане ако преобърнем този популярен прочит? Какво ще излезе ако видим уникалното в тези страдания като неразривна част от нечия душевност? Онези толкова интимни и трудно назовими преживявания, които са белязали житейския път и тласкат някого към това неусетно да се преобразява в „някой друг“, не са ли те в истинския смисъл на думата част от онова, което го прави него? Не е ли този „някой друг“ по-интересен и не поставя ли много повече въпроси, от онзи идеален, сладникав и лишен от проблеми образ за „себе си“? Може би точно зад повторението на една безизходица се крият дълбоки мотиви, стигащи до най-личните и най-трудни за осмисляне прояви на субективността?

Но дори и без тези въпроси понятието „себе си“ от израза „бъди себе си“ бързо се разпада под тежестта на собствения си абсурд. Въпреки това, неговият произход е от изключително значение. То най-вероятно води началото си като реакция срещу една изначална другост, едно влияние от най-неясните извори на душевността, което сякаш не ни принадлежи. Една енигма, за която не може да се поеме отговорност, и която ще трябва да бъде постоянно неглижирана или отричана чрез всички налични средства. Именно така другата цел на „бъди себе си“ се разкрива в собствената си противоположност – това е призив да не се признава тази неясна част от душевността като нещо свое, да си затворим очите за онова, което не разбираме, да го отхвърлим или просто да го омаловажим.

В крайна сметка „бъди себе си“ съвсем не е призив за отстояване на някаква индивидуалност, някаква присъща само на вас човешка неповторимост, която може да ви избави от някакви несполуки. Напротив, това е призив за конформизъм, защото „себе си“ всъщност е предварително и трайно фиксирано понятие, готово за консумация. То е един уеднаквен, стандартизиран нарцистичен идеал, в който само привидно има място за вашата история и за онова, което ви прави вас. Всъщност място няма. Както с толкова много други продукти на пазара за духовни залъгалки, целта и тук е същата – да се обезценят размишленията и духовното търсене и да се сведат дълбоките смисли на човешкото страдание до няколко прости калъпа за масова злоупотреба.

автор Валентин Йорданов

„Неудобството в цивилизацията“

„Струва ми се, че въпросът за съдбата на човешкия род се състои в това, дали и в каква степен културното развитие е успяло да овладее агресивните и саморазрушителни инстинтки на хората, които пречат на съвместното им съществуване. В тази връзка съвременната епоха може би заслужава особено внимание. Хората са стигнали толкова далеч в овладяването на природните сили, че с тяхна помощ много лесно могат да се унищожат до последния човек. Това им е известно и оттук идва настоящето безпокойство, нещастие и страх. Може да се допусне, че едната от двете „небесни сили“ – вечният Ерос – ще направи усилие за да се утвърди в борбата срещу своя също така безсмъртен противник. Но кой може да предвиди края и победителя?“

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

„Никой друг начин на живот не свързва индивида толкова здраво с реалността, както постоянството в работата, която със сигурност най-малкото го въвежда в определена част от реалността – обществото. Възможността голяма част от либидните компоненти (нарцистични, агресивни и дори еротични) да се измести към професионалната дейност и свързаните с нея човешки взаимоотношения, й придава такава стойност, която не отстъпва на абсолютната й необходимост при утвърждаването и оправдаването на съществуването в обществото.

Въпреки това работата като средство за постигане на щастието се цени малко от хората. Те не изпитват влечение към нея така, както към други начини на задоволяване. По-голяма част от хората работят по неволя и от този естествен страх от работата произтичат най-тежките социални проблеми.“summer

З.Фройд „Неудобството в цивилизацията“ 1930-1931г

Един спомен от детството на Леонардо

„За жаждата за знание у малките деца свидетелства неуморното им желание да задават въпроси, нещо, което е загадка за възрастния, доколкото той не разбира, че всички тези въпроси са само заобикалки и че те никога не свършват, защото детето иска да замести с тях един-единствен въпрос, който все пак не задава.leonardo Стане ли детето по-голямо и по-съобразително, тези прояви на любознателност често се прекъсват внезапно. Пълна яснота обаче ни дава психоаналитичното проучване, което ни осведомява, че много, може би повечето деца, във всеки случай най-надарените, приблизително от третата си година преминават през един период, който може да бъде наречен инфантилно сексуално разузнаване. Любознателността се пробужда у децата на тази възраст, доколкото знаем, не спонтанно, а като следствие от впечатлението за някакво важно преживяване, от вече станало или според външни сведения очаквано със страх раждане на братче или сестриче, в което детето съзира заплаха за собствените си егоистични интереси. Излседването се насочва към въпроса, откъде се вземат децата, и то така, като че ли детето търси начини и средства да предотврати едно толкова нежелано събитие. Така научаваме с изумление, че детето отказва да приеме на вяра даваните му обяснения, например енергично отхвърля тъй съдържателната в митологично отношение басня за щъркела, че от този акт на неверие то датира своята духовна независимост, често се чувства в първо противоречие с възрастните и всъщност вече никога няма да им прости, че по този повод са скрили истината от него. То изследва по свои собствени пътища, узнава за пребиваването на детето в майчината утроба и си създава, водено от поривите на собствената сексуалност свои разбирания относно произхода на детето от храненето, относно неговото раждане през червото, относно трудно разбираемата роля на бащата и още по това време то вече подозира за съществуването на половия акт, който възприема като нещо враждебно и насилствено. Но както собствената му сексуална конституция още не е дорасла до задачата на възсъздаването, така и неговото разузнаване за това, откъде идват децата, трябва да удари на камък и да бъде изоставено като неосъществимо. Както изглежда, впечатлението от тази несполука при първото изпитание на интелектуалната независимост е трайно и дълбоко депримиращо.“

Откъс от „Един спомен от детството на Леонардо да Винчи“ Зигмунд Фройд 1910г

Скръб и меланхолия

„Меланхоликът проявява още нещо, което го няма при скръбта – необикновен спад на самочувствието, изключително обедняване на Аз-а. При скръбта светът става беден и празен, при меланхолията – самата личност. Болният определя себе си като недостоен, неспособен и неморален, укорява се, обругава се и очаква да бъде низвергнат и наказан от другите. Той се самоунижава пред всекиго, изпитва съжаление към всеки от своите близки заради това, че е обвързан с такъв недостоен човек като него. Той не смята, че нещо в него се е променило, неговата самокритика се отнася и за миналото; той твърди, че никога не е бил по-добър. Картината на това налудно чувство за малоценност, предимно в морален аспект, се допълва от безсъние, безапетитие и едно психологически крайно забележително преодоляване на нагона, който кара всичко живо да се държи за живота.“

З.Фройд
„Скръб и меланхолия“ 1917г.

Моисей на Микеланджело

(Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г)

Ако не се лъжа, сега ще 49961-87537-65909-12ни е разрешено да пожънем плодовете на досегашните си усилия. Чухме, как на много критици, дълбоко впечатлени от статуята, се е натрапило тълкуването, че тя представлява Моисей, потресен, когато вижда, че родът му е изменил на вярата си и танцува около един идол. Но това тълкуване трябваше да отхвърлим, защото то би намерило продължение в очакването, че в следния миг той ще скочи, ще строши скрижалите и ще отмъсти. А това становище противоречи на предназначението на статуята като част от надгробния паметник на Юлий II наред с три или пет други седящи фигури. Сега вече можем отново да възприемем това изоставено тълкуване, защото нашият Моисей няма да скочи и няма да захвърли скрижалите. Това, което откриваме у негo, не е предстадия към един насилствен акт, а остатък от приключено движение. moses_michelangelo_headВ пристъп на гняв той се готви да скочи, да отмъсти, да забрави скрижалите, но превъзмогва изкушението и остава да седи така, обуздал яростта си, обладан от примесена с презрение болка. Той няма да захвърли и скрижалите, за да се строшат върху камъка, защото заради тях е преодолял гнева си и за да ги спаси е обуздал яростта си. Овладян от страстно възжмущение, той е пренебрегнал скрижалите, отдръпнал е ръката, която ги крепи. Тогава те започнали да се плъзгат, имало опасност да се строшат. Това го накарва да се замисли, да си припомни мисията си и заради тях се отказва да даде воля на афекта си. 58b9dacecd79f301e3b72493d78f801cРъката му се  отдръпва назад и спасява плъзгащите се скрижали, преди да могат да паднат.Той застанал в това положение и така го е изобразил Микеланджело като пазител на гробницата.

               Във вертикален план фигурата е оформена на три пласта. В израза на лицето са отразени станалите господствуващи афекти, в средатана фигурата са видими белезите на потиснатото движение, кракът все още в положение на възнамерявано действие, сякаш овладяването на гнева е протекло отгоре надолу. Лявата ръка, за което не е ставало още дума, изглежда претендира също за участие в тълкуването ни. Тя почива меко върху скута и придържа гальовно последните краища на падащата на вълни брада. Създава се впечатление, сякаш иска да отстрани насилието, с което миг преди това другата ръка е малтретирала брадата.8

Но сега ще ни се възрази: Значи това все пак не е библейският Моисей, който действително е изпаднал в ярост и е захвърлил скрижалите, та те се строшили. Това е  един съвсем друг Моисей, рожба на чувството на скулптора, осмелил се да поправи Светото писание и да фалшифицира характера на божествения мъж. Имаме ли право да припишем тази свобода на Микеланджело –  свобода, почти равна на светотатство?

Мястото в Светото писание, в което се говори за поведението на Моисей при сцената със Златния телец, гласи както следва: (Моля да ме извините, че анахронично си служа с превода на Лутер). (Втора книга, Изх. Гл. 32)

7/ „И рече Господ на Моисей: побързай да слезеш (оттука), защото твоят народ, който ти изведе от Египетската земя, се разврати;

8/ скоро се отклониха от пътя, който им Аз заповядах: направиха си излян телец и му се поклониха и принесоха му жертви и казаха: ето, Израилю, твоят бог, който те изведе от Египетската земя!

9/ И каза Господ на Моисея: Аз виждам твоя народ, и ето, той е народ твърдоглав;

10/ И тъй, остави Ме, да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе.

11/ Но Моисей взе да моли Господа, своя Бог, и каза: да не се разпалва, Господи, гневът Ти против Твоя народ, който Ти изведе от Египетската земя с велика сила и с твърда ръка,

….

14/ И отмени Господ злочестината, за която каза, че ще стори на Своя народ.

15/ Тогава Моисей се обърна и слезе от планината; в ръцете му бяха двете (каменни) плочи на откровението, написани от двете страни: и на едната и на другата страна бе писано;

16/ плочите бяха дело божие, и от писмото, издълбано на плочите, беше Божие писмо.

17/ И чу Исус гласа на народа, който вдигаше шум, и каза на Моисея: бойовен вик в стана.

18/ Но (Моисей) отговори: това не е вик на победители, нито писък на победени; аз чувам гласа на люде, които пеят.

19/ И когато наближи до стана и видя телеца и хората, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината;

20/ и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стори на прах, па го сипа във водата, и даде от нея да пият Израилевите синове

30/ На другия ден Моисей каза на народа: вие сторихте голям грях; затова аз ще възлеза при Господа, дано загладя греха ви.

31/ Моисей се върна при Господа и каза: о, (Господи!) тоя народ направи голям грях, направи си бог от злато;

32/ прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал.

33/ Господ каза на Моисей: ще излича из книгата си оногова, който е съгрешил пред Мене.

34/ И тъй, иди/слез!, води тоя народ, накъдето съм ти казал; ето Моят Ангел ще върви пред тебе, и в деня на посещението Ми ще ги посетя за греха им.

35/ И порази Господ народа за направения телец, който Аарон бе направил.“

Повлияни от модерната критика на Библията не ни е възможно да прочетем това място, без да открием в него признаци на несръчен монтаж на сведения от различни източници. В 8 стих Господ сам съобщава на Моисей, че народът е отстъпил от вярата си и си е издигнал един идол. Моисей се моли за грешниците. Но в 18 стих той се възправя срещу Йошуа, сякаш не знае нищо и избухва внезапно в гняв (19 стих), щом съзира сцената с боготворенето на идола. В 14 стих по молба на Моисей Бог е опростил вече грешния си народ, но в 31 стих и в следващите стихове Моисей се отправя повторно в планината, за да измоли неговата прошка, докладва на Всевишния за вероотстъпничеството на народа и получава уверение за отлагане на наказанието. 35 стих се отнася до някакво Божие наказание на народа, за което не се говори нищо повече, докато в 20-30 стих се описва наказанието, наложено от самия Моисей. Известно е, че историческите части в Библията, отнасящи се до извеждането на народа, са пълни с още по-очебийни несъответствия и противоречия.

Естествено, хората от Ренесанса не са имали такова критично отношение към библейския текст, те разглеждали разказа в неговата последователна зависимост и тогава откривали, че той не предлага особено добра взаимовръзка за изобразителното изкуство. Моисей в откъса на Библията бил вече осведомен за боготворението на идола от народа, бил склонен към милост и прошка, но все пак се поддал на внезапен изблик на ярост, когато съзрял Златния телец и танцуващата край него тълпа. Не би трябвало следователно да ни учудва, когато скулпторът в желанието си да изобрази реакцията на героя пред тази мъчителна изненада, по вътрешни мотиви се е откъснал от текста в Библията. А и подобно отклонение от дословното съдържание в Светото писание не е било необичайно или невъзможно за художниците дори и при по-дребни мотиви. Едно прочуто живописно табло на Пармиджанино в родния му град ни показва Моисей, как седи на върха на една планина и захвърля скрижалите, въпреки че в библейския текст се казва изрично: той ги строши в полите на планината. Самото изобразяване на Моисей в седнало положение не се придържа към текста в Библията и изглежда дава по-скоро право на онези критици, които приемат, че статуята на Микеланджело нямала задача да онагледи определен момент от живота на героя.

По-важна от неспазването на точния библейски текст е промяната, предприета от Микеланджело съгласно нашето тълкуване с характера на Моисей. Според традиционните сведения Моисей бил избухлив и податлив на поривите на страстите. В такъв пристъп на свещен гняв той убил египтянина, малтретирал един израилтянин, поради което бил принуден да избяга от страната в пустинята. В подобен изблик на ярост той строшил двата скрижала, изписани от самия Бог. Щом като в традиционните сведения се говори за такива черти в характера му, те вероятно са лишени от тенденции и са съхранили впечатлението за една велика личност, живяла някога. Микеланджело обаче поставил върху надгробния паметник на папата един друг Моисей, превъзхождащ историческия или традиционния Моисей. Той преработил мотива за строшените скрижали и те не се счупили вследствие гнева на Моисей, който обуздал яростта си пред заплахата, че биха могли да се строшат или поне потиснал гнева си малко преди да се е стигнало до действие. С това Микеланджело е вложил във фигурата на Моисей нещо ново, свръхчовешко и така мощната телесна маса и пращящата от сила мускулатура на фигурата се превръща във физическо изразно средство за връхното, човешки възможно психическо постижение, потискането на собствената страст в полза и по поръчение на едно предопределение, на което човек се е посветил.

Зигмунд Фройд
Откъс от „Моисей на Микеланджело“ 1914г

Издадено в „З.Фройд – Естетика, Изкуство, Литература“  Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ София 1991г.

Има ли място за тъгата? (относно депресията)

(публикувано в https://www.edna.bg на 23.11.2015)

Нещо се случи в последните десетилетия. Тихомълком, без предупреждение и без го обсъдим, тъжните хора загубиха своето име и станаха ‚депресирани‘. Всичко стана плавно и постепенно, почти неусетно. И никой не знае как се случи това, нито защо. Депресията стана ‚бранд‘, популярна марка, темата на сутрешния блок. Всеки е добре дошъл да се самодиагностицира. В медиите се говори много, но само за да не се каже нищо. Обясняват ни как изглежда отстрани, но почти нищо не се казва за това какво е депресията всъщност и защо хората страдат от нея. Паралелно с това  терминът постепенно беше размит до степен, в която може да означава всичко за всекиго. Именно за това текстът по-долу не е конкретно ‚за депресията‘, а за нещо друго, за което все по-малко се говори.

Животът е низ от раздели. С риск да прозвуча религиозно смятам, че колкото получаваме в живота си, толкова и даваме. Всичко, което сме имали, един ден ще го загубим, включително и самия живот. Когато човек загуби нещо съкровено, той тъжи. Но тъгата не е само някаква негативна емоция или преживяване с отрицателен знaк. Тя не е просто едно неприятно усещане, от което трябва да ‚ни мине‘. Когато човек тъгува по загубеното, той мисли за него – мисли за изгубената любов, за несбъдналата се мечта, за невъзможното блeнувано бъдеще. Юношата може да тъгува за изгубеното детство, а възрастният – за изгубеното юношество или просто за отминалата младост. Човек може да тъжи и за една представа за себе си, един образ, с който трябва да се раздели. Понякога да изгубим човека, който ни е обичал, е повече от това да изгубим самия него. Ние губим и хубавия образ, който сме били в неговите очи. Една ‚версия‘ на нас си е отишла заедно с него.

Когато близък човек умре, този процес на приемане на загубата се нарича траур. Всяка една култура по света има установени традиции свързани с траура. В общността, в града, в селото има символично пространство за това страдание. Само по нечии дрехи човек може да разпознае вдовицата или вдовеца. Има порядки, които определят как да се държиш с хората в траур. Съществуват ритуали свързани с изпращането на мъртвия и с утешаването на скърбящите. В християнските традиции са заложени времето за траур и дните за помен. Всичко това е помагало на хората, които са изгубили своите близки. Културата и нейните традиции са ги подкрепяли и съпровождали по трудния път на приемане на загубата. Изповедта също е изпълнявала важна роля – помагала е на скърбящите да изговорят мъката си. И до ден днешен си остава поговорката: „Споделена мъка – половин мъка“.  И макар тези традиции да се отнасят до смъртта, те ни говорят и за това каква по принцип е била нагласата на хората към загубата и към нейното приемане.

Днес тези неща се изменят и се случва нещо много опасно. Това символично пространство за тъгуване изчезва. Обществото ни все по-трудно понася тъжните. Няма място за скръб, под каквато и да е форма. Загубата (независимо каква) трябва моментално да се смете под килима, а тъгата да бъде пресечена на секундата като някаква опасна болест, която трябва да се спре преди да излезе извън контрол. Ако човек изглежда унил, всеки пита – „Какво му има?“. Но обикновено хората питат не за да разговарят и да изслушат натъжения, а за да разберат как веднага да го развеселят, какво да направят, за да го разсеят и откъснат от мъчителното. Да бъдеш винаги усмихнат и да преследваш щастието, да мислиш позитивно, да обърнеш страницата, да не мислиш за миналото и да живееш тук и сега – тези лозунги ни преследват навсякъде, понякога зловещо.

Но практиката показва, че тези рецепти водят до още по-големи проблеми. И това е така защото този процес на тъгуване е много повече от просто някакво страдане, което също като физическата болка може ей така с времето да си мине. Загубата трябва да бъде изговаряна, да бъде мислена. Когато в тъгата си мислим за загубеното, когато говорим и споделяме, ние извършваме нещо изключително важно. Ние даваме думи на тази загуба, наричаме я, вписваме я в нас и малко по малко намираме нейното място в света ни.  Загубата остава завинаги с нас и ни белязва. Променя ни и често ни връща отново на земята, като ни напомня какво наистина има значение в живота. Но най-вече ни прави по-мъдри. Много хора на изкуството са казвали по различни начини, че само когато изгубиш нещо можеш да разбереш наистина какво си имал и какво е значело за теб. Една съкровена истина трябва да намери своето място и да стане част от нашата история. Там някъде в собствения ни интимен разказ за живота се вписва една липса, ние се смиряваме с нея и й позволяваме да присъства.

Когато не преминем през този процес на тъгуване и приемане, когато не е оставено вътрешно пространство за загубата и тя е потулена в мислите ни, тогава човек затъва в още по-дълбока дупка. В началото нещата може и да са добре – насилваме се да не мислим, омаловажаваме загубеното и отписваме мъката като нещо незначително, сякаш това, че тъжим толкова много, са глупости или слабост, която трябва да преодолеем. Постоянно търсим с какво да се разсеем. Отчаяно се вкопчваме във всичко, което може да ни прикове и задържи вниманието, за да не мислим, сякаш да се изключим. И като че ли успяваме. За съжаление днес това се случва все по-лесно с помощта на екраните на всичките ни устройства и океаните от аудио-визуална бърза храна. И малко по малко живота ни увлича пак и всичко продължава както преди, сякаш всичко си е наред.

Но това, което следва, е още по-тежко и излизането от дупката ще е още по-мъчително. Защото практиката показва, че когато е потулена, загубата на ‚нещото‘ се превръща в загуба на желанието. Тази загуба, която е била изхвърлена от мислите и не е била приета, се завръща отново. Изплува сякаш от никъде, но вече изменена и неразпознаваема. И вече това, което липсва, е самото желание.

Това е и най-важното, което изглежда много хора не разбират и малко хора обясняват на по-широката публика – депресията не е безкрайното неутешимо тъгуване по нещо конкретно. Съвсем не – депресията е самата липса на желание. А това е вече нещо много по-тягостно. Да живееш без посока, без страст и без очакване е мъчително и те превръща в циник. Жаждата за живеене я няма и течението те носи без съпротивление в един свят, на когото оставаш само пасивен наблюдател. Гледаш света през дебело стъкло с чувството, че ‘животът’ се случва някъде там, другаде, на другите, но не и на теб. Това е едно съвсем различно страдание. Една болка много различна от това да нямаш онова, което искаш, и само поетите могат да я опишат истински.

Психолозите и психиатрите могат с право да кажат, че формите на депресията са много, и че тя има и други страни, и ще бъдат прави. Но както казах този текст не е за самата депресия, а за това, че масово не се учим и не можем да се разделяме. Това сигурно е най-трудното нещо, на което трябва да се научим, и се случва все по-трудно.

Да се научиш да се разделяш отнема време и животът е истински учител. Но културата ни се е изменила в много лоша посока и не ни помага, даже напротив. Разбира се, да се опиташ да си спестиш болката е човешко и всеки го прави. Няма нищо страшно в това – всички се учим в движение. Но когато да си вечно весел и щастлив стане закон в обществото, а за загубата и тъгуването не се обелва дума –  тогава нещата отиват на зле.

Живеем в свят, в който ‚да имаш‘ е религия и не е чудно, че загубата е станала почти немислима. В крайна сметка много хора са готови на всичко, само и само да не погледнат истината в очите. Масово градят безумни здания от фантазии и си съчиняват нелепи разкази, които повтарят навред, сякаш за да убедят себе си. Правят какви ли не мисловни акробатики, за да закрепят една илюзия за своя свят, такъв какъвто е бил в миналото. По чудовищен начин се заменят изгубените хора, а паметта за тях се изтрива зловещо, сякаш нищо не е било. От майки, които изхвърлят всички снимки и всякакви спомени от починалия баща, за да ‚предпазят‘ децата си, до младия човек, който веднага след раздялата с приятелката си я заменя с друга, сякаш не е била човек, а просто кухненски уред в гаранция. Да не говорим пък за родителите, които не могат да се разделят с децата си, с тяхното детство или със своята роля на родители. Може би точно така една неспособност се предава от поколение на поколение.

Раздялата е естествена част от живота и белязва всички ни. От разнообразните траурни традиции по света си личи, че всички тези неща са били добре разбирани в миналото. Хората са знаели, че загубата е нещо дълбоко присъщо на човешкия живот и не може да бъде зачерквана, а миналото не може да бъде изтривано безследно. То трябва да бъде разпознато и прието. На него трябва да му се даде смисъл и място във вътрешния ни свят. Иначе неговата сянка никога няма да си отиде.

Днес терминът депресия е разтегнат до безкрайност, за да може всяка тревога и нещастие да се медикализира, да се диагностицира и лекува с лекарства. Но това лечение си остава само един нов начин да се избегне срещата със загубата и проблема пак да се замете под килима. Някои хора обвиняват фармацевтичната индустрия за пробутването на антидепресантите като ‚правилното лечение‘ на депресията и донякъде имат право. Но колкото и да са мощни, тук не са виновни бизнес интересите. Цялата ни култура е такава – тъгата е ненормална, за нея няма място в рекламите и в идеално чистите photoshop-нати образи от фейсбук. Уж се приема със състрадание, но в действителност отвсякъде агресивно те преследват рецепти как да се отървеш веднага без да мислиш. Билбордове, надписи, телевизия, святкащи реклами в интернет – с гротескна настървеност сме преследвани от последните останали истински закони – „Не тъжи! Наслаждавай се“!

Щом човек е тъжен, това няма как да е нормално – сигурно „му има нещо“. Много по-лесно е да се каже за някого, че „има“ депресия. Сякаш е хванал настинка или някакъв вирус и „има“ температура. Когато „имаш“ депресия, това звучи сякаш имаш някаква болежка, която ти създава неудобства в иначе подредения живот. То няма общо с личността, с това какво се случва в живота ти и т.н. Какво лошо има в това да вземеш хапче за болежката си?

И така броят на хората, които „имат“ депресия, расте лавинообразно, използваните медикаменти – също, а излекуваните… Не знам колко хора са излекували депресията си с лекарства и не знам какво точно е представлявала тази ‚депресия‘. Знам само, че няма заместител на истината за нашата загуба, и че отказа от тъгуване и приемане може да се превърне само в едно – много по-тежко и необикновено страдание.

Тъжното е, че дори и много психотерапевти, които следва да разбират повече, са готови да ‚работят‘ с хората потърсили помощ от тях, като им помагат да замазват положението отново и отново с нови и по-изобретателни техники за самозаблуждение. Но тук не са нужни свръхмодерни терапевтични методи.  Нужно е това страдание да бъде чуто, признато и човек да бъде окуражен стъпка по стъпка да се върне там, където все още няма думи.

Автор: Валентин Йорданов

История и психоанализа

Въпреки че често се налага да се прави разграничение между психоаналитичното изследване на личната, субективна история и историческата наука, те всъщност са много по-близки отколкото повечето хора предполагат. Хубав пример са някои съвременни исторически изследвания върху Тукидид – родоначалника на научния подход към историята. Те показват, че неговия фундаментален труд „История на Пелопонеската война“ от 5 век пр.н.е е бил замислен не като едно самоцелно и стриктно научно документиране на събития, а по-скоро като отговор и дори възражение на една масово приета по неговото време интерпретация на близкото минало. Има основания да се смята, че този най-важен исторически документ от тази епоха, е целял не просто систематично да документира какво точно се е случило, но и да предложи едно друго тълкуване за това защо нещата са се случили именно така.
Всеки любител историк, независимо от конкретния си интерес, се сблъсква с подобни неща отново и отново – историческата наука се е занимавала колкото с документирането и интерпретирането на събития, толкова и с това да преосмисля, да търси във вече познатото един различен прочит от онзи, който трайно се е фиксирал  в народната памет.
Същото нещо можем да видим и в психоанализата. Онова, което често се случва е, че личната история, личният роман за живота на страдащия се е превърнал в изключително солиден и неприкосновен – добил е статута на нещо свещено, което не може да се докосва. Често това стига до страх изобщо да се мисли, че нещо в миналото може да е имало и друг смисъл, друго значение. Сякаш да се погледне по друг начин би било предателство към участниците в една споделена история. Ето защо част от целта на анализата ще бъде да се отвори едно пространство, където човек да може да започне да мисли за едно прекалено ясно минало и да си позволи да постави под въпрос смисъла, който досега му е придавал.